Валкирия хвърли изпълнен с омерзение поглед към ъгъла, където се скатаваше полазилото я насекомо, и излезе от кухнята, упътвайки се към стълбището. Дъските под краката й скърцаха. Спалните бяха там, където се намираха и в къщата на Гордън, но леглата бяха много по-големи, а дъските в основата им бяха издълбани от някого с много болно съзнание. Банята не изглеждаше никак подканящо, а и лампата не работеше и Валкирия се отказа да я проверява.
Пристъпи в кабинета. Вместо бюро и рафтове с книги и награди, в средата на стаята леко се поклащаше самотен люлеещ се стол. През прозореца се виждаше пещерата. Гледката не бе особено величествена.
Валкирия потърси скрития вход към тайната стаичка. Нито едно от почукванията й обаче не прозвуча на кухо. Разочарована, Валкирия напусна кабинета и внимателно слезе на първия етаж. Когато се върна в хола, призракът стоеше до Скълдъгъри.
Ужасно се бе успокоил.
— Кристалите не са тук — казваше Майър. Гласът му трепереше леко. — Нарочно начертах погрешно картата в този район, за да не могат други да печелят от труда ми. Но кристалите са близо.
— Може ли да ни заведеш? — попита детективът.
— Не смея да напусна къщата. Каквато и да е мрачната сила, която обитава тези пещери, тя ме захранва с енергия, дори в тази ми форма. Но не мога да прекося прага на къщата си.
— Тогава ще ни кажеш ли къде са кристалите?
— Къде е смисълът? Ще ви превърнат в прах, още щом ги докоснете.
— Имаме как да избегнем това. Ще ни помогнеш ли?
Майър чу Валкирия, която тъкмо влизаше, и се обърна към нея.
— Тя… е жива — с нещо подобно на страхопочитание промълви призракът.
— Казах ти — обади се Скълдъгъри.
— Почти бях забравил как изглеждат.
— Кои?
— Те. Живите. Толкова отдавна живея в тези пещери. Мъртъв, сам. Стоя настрана от създанията, разбира се. Някои могат да ме наранят дори в тази форма. Тези пещери са проклятие за магьосниците.
Той доближи Валкирия.
— Великолепна си — промълви той.
Тя вдигна вежда и погледна през призрака към Скълдъгъри, който бързо застана между двамата.
— Ще ни помогнеш ли? — повтори въпроса си той.
Призракът с мъка откъсна очи от Валкирия. Когато кимна, главата му се позамъгли.
— Разбира се. — От стената зад него порасна врата, която се отвори. — Пазете се. Кристалите убиват.
Майър остана на място, а Валкирия последва Скълдъгъри в тунел със скални стени. В тях с черна светлина блещукаха кристали.
— Напълно ли си сигурна, че няма да те наранят? — попита я разтревожено Скълдъгъри.
— Абсолютно.
— Откъде знаеш?
Тя посегна и докосна най-близкия кристал.
— Видя ли?
Ако можеше, Скълдъгъри би забравил да диша в този миг.
— Това беше нещо невероятно тъпо.
— Може би нещо невероятно тъпо — поправи го тя. — Прочетох в записките на Гордън една от теориите му и реших да я изпробвам.
— А можеше да е сбъркал.
— Вярвам на теориите му — сви рамене тя. — Дай ми длетото.
Той й подаде инструмента, който извади от вътрешния джоб на сакото си. Тя го закрепи срещу кристала и използва дръжката на револвера на Скълдъгъри за чук. Не постигна почти нищо.
— Дръж го здраво — каза й Скълдъгъри. Той сви пръсти и ги изпъна и концентрирана струя въздух се заби в длетото като парен чук. Парченце кристал излетя във въздуха, малко по-голямо от това, което Скълдъгъри бе унищожил в Скиптъра. Валкирия го уви в парче плат, след което го постави в кутията в ръцете на Скълдъгъри. Той затвори кутията и я прибра във вътрешния си джоб. Момичето му върна пистолета и длетото.
— Лесна работа.
— Никога не прави нещо подобно отново. Можеше да се превърнеш в прах и после трябваше да обяснявам на родителите ти защо трябва да погребват любимата си дъщеря в кибритена кутия.
— Кенспекъл също щеше да ти мели до безкрай.
— Иска ми се да те питам, покрай всички тези приказки на Кенспекъл — ти смяташ ли, че трябва да се отнасям с теб по-различно?
— Не — веднага отвърна тя.
— Не отговаряй толкова бързо.
— Нееее… — провлачи момичето.