— Трябва да пазим своето. Не е въпрос на политика, а на оцеляване.
— Именно. — Скълдъгъри свали шапката си, изтупа прашинка от нея. — Ако дадем Флетчър на Диаблерията, няма да има оцеляване.
— Затова няма да даваме никого на никого. Това е вашата работа, детективе. Върнете Турид жив и пазете Рен от Диаблерията.
— С други думи, ще ги измамим?
— Да, ще ги измамим.
— Е, аз поначало това имах предвид — сви рамене Скълдъгъри. — Още ли сме бегълци?
— За съжаление, да. Ще се постарая да държа Рем далеч от вас.
Кенспекъл пристъпи през екрана.
— Вън. Всички. Туй не е място на побоища, а научен комплекс!
Преди Скълдъгъри да успее да каже нещо, Кенспекъл започна:
— Носиш смърт и разрушение на прага ми. И все е радост съм ви кърпил всичките, но няма да ползвате това място за база на операциите.
Валкирия предвкусваше добре познатия аргумент — нея самата. Но той така и не дойде. Гневът на професора изтля.
— Ще ви лекувам — повтори той, — но няма да ви помагам в битките. Всички вън.
И с тези думи той си тръгна.
Пръв последва примера му Блис.
Когато всички се озоваха навън, пред Лилавата напаст, се разбраха да се върнат у дома на Гастли и там да продължат кроежите.
— Окей — каза Флетчър, — ще ви чакаме.
Той хвана Валкирия под ръка и се телепортира с нея.
Беше като че само за едно мигване тя бе изгубила тялото си. Само ръката на Рен й напомняше какво е. И после бяха на покрива на ателието.
— Добре ли си? — попита с усмивка момчето, докато тя се мъчеше да повърне пред себе си. Накрая събра сили и му заби един добър прав точно в зъбите. Той се олюля и викна изумено:
— Защо го направи, бе?!
— Ти си идиот. Каквото и да си решил да правиш, първо ме питай! — викна тя на свой ред. — Ами, ако ме беше телепортирал само наполовина.
— Невъзможно.
— Или ме беше пуснал по време на скока?
— Невъзможно.
— Или, ако се бяхме телепортирали в някоя стена!?
— … да, това е възможно. Но ми стига само картина на целта в главата ми, оттам наистина е много лесно.
Скълдъгъри й се обади, за да се увери, че всичко е наред. Валкирия го успокои и му каза, че ще ги чакат в ателието.
— Каза, че ще те убие.
— Все така казва. А и, ако ме дадете на ония откачалки, все едно съм мъртъв, нали?
Вместо отговор Валкирия се загледа в дъблинските светлини.
— Дали ще убият онзи, Върховния? — попита той.
— Не знам.
— Пука ли ти?
— Какво? Естествено.
— Но ти не го харесваш.
— Е, и?
— Танит има ли си приятел?
Валкирия се позамая от рязката смяна на темата, но успя да реагира бързо.
— Нямаш шанс.
— Не знаеш.
— Зная.
— Дай ми три причини.
— И две стигат. Твърде е стара за теб, а ти си твърде досаден за нея.
— Ти пък си твърде малка, за да ме оцениш по достойнство. Аз съм си страшен улов.
— Така ли ти каза мама? — ухили му се тя.
— Не. Тя е мъртва.
Усмихната на Валкирия се стопи.
— Ами твоето семейство? Какво казват за заниманията ти?
— Те не знаят — призна тя. — Отражението ми живее скучната част от живота ми, вместо мен.
— Имаш живо отражение? — попита с изумление той. — Ама ти сериозно ли? Имаш си изкуствен близнак?
— Нещо такова.
— Хм, сигурно е много яко… Ако можех да разменя едно такова мое отражение за онзи магьосник. Те не са напълно еднакви, нали? В смисъл, моето няма да може да се телепортира?
— Не, няма да може. Но няма смисъл от този план. Маговете лесно разпознават имитациите.
— Е, както и да е. Просто би било хубаво да разполагам пак с живота си.
— Какъв е бил той?
— Ами, какъвто го поискам. Да ходя навсякъде, да правя всичко.
— Някой трябва да те обучи.
— Кой? Всички като мен са мъртви.
— Магията е магия. Принципите са еднакви за всички.
— Звучи ми като в даскало.
— Всъщност е много забавно. Може да си естествен талант, но никога няма да си наистина добър без обучение.
Той изчезна, появи се зад нея:
— Вече съм добър.