— Да, и много зрял…
Валкирия прекара следващия половин час в опити да не се смее на простотиите му, макар противно на себе си, всъщност си прекарваше приятно.
Когато видяха Лилавата напаст долу на пътя, Флетчър пак я сграбчи и отново настъпи миг на пълно объркване. Бяха долу, а пред тях се намираше Скълдъгъри, малко зад него — Гастли и Танит.
Флетчър доби нервен вид.
— Никога — каза детективът, — не прави това отново.
Момчето кимна.
— В ателието има някого — отбеляза почти шепнешком Гастли. Вътре бе тъмно, но се усещаше нечие присъствие. Скълдъгъри пак се обърна към Флетчър:
— Забрави какво ти казах и се телепортирай някъде. Валкирия, отиди с него.
Без да чака покана, Флетчър я сграбчи за лакътя и двамата отново бяха на покрива. Този път гаденето бе доста по-слабо. Двамата се събраха над покривния прозорец. Няколко секунди след като тримата влязоха, се чуха гласове — разговор.
Някой светна лампите.
Скълдъгъри прибираше пистолета си, а Танит — меча. В стаята стояха Соломон Рийт и още двама Некроманти.
— Безопасно е — каза момичето. — Да вървим.
И пак този миг, по-кратък от примигване. Присъстващите бяха обърнали глави към тях. Рийт само й кимна леко в поздрав, преди да продължи:
— Това е пълният контингент на Некромантските сили.
— Трима не е кой знае колко… — скептично отбеляза Гастли.
— Всъщност четирима. — Рийт почука с бастунчето си по пода и от другата стая пристъпи фигура. Настъпи хаос, Скълдъгъри размахваше пистолет, Танит — меч, а Гастли — огнени кълба в дланите си.
Белият секач зае мястото си до Рийт.
— Обяснявай, Рийт — подкани го Скълдъгъри. — Този човек вече две години е на върха в списъците с издирвани от Убежището.
— Каквото и да е сторил, не е било по негова воля, както и вие добре помните.
Белият секач стоеше напълно неподвижен и безмълвен.
— Как се е озовал при вас? — попита Танит.
— Серпин използваше наши техники, за да го върне от мъртвите. Когато разбрахме, разрушихме хватката му върху Секача и той дойде при нас.
— Значи заради вас е спрял да помага на Серпин.
— Именно. Ако бяхме малко по-бързи, г-ца Лоу не би беряла толкова ядове с онази огромна рана, а г-н Биспоук не би се превърнал в градински гном.
Гастли се хвърли напред и Скълдъгъри трябваше да го усмирява с мъка.
Танит го доближи, огледа го.
— Има ли Некромантски умения?
— Уви, не. Той е войник. Приживе — един от най-добрите. Сега — още повече. Той се лекува почти мигновено и в общи линии не може да бъде спрян. Естествените му импулси са да изпълнява заповеди и да стои на наша страна, която в случая е и вашата страна.
— Не и моята — рече мрачно Танит.
— Нито моята — изръмжа Гастли.
— Как да е — отвърна Рийт. — Той и ние тримата представляваме Некромантския контингент. А може да минете и без нас, ако пожелаете, м?
Скълдъгъри прибра револвера.
— Рийт, ако се измъкнем живи от това, ще си поговорим.
28.
Сбогувания
На разсъмване Валкирия се промъкна през прозореца на дома си. Отражението й я посрещна с безизразен поглед.
— Изглеждаш ужасно — каза то без никаква загриженост. Валкирия този път не му обърна внимание. Бе спала само два часа на дивана на Гастли и почти не чуваше, не виждаше и не усещаше какво прави. След нощните премеждия я бе обзело едно празноглаво безгрижие и всичко се топеше в него. Отражението продължи: — Родителите ти заминават за Париж след половин час. Ще се сбогувате ли?
— Това е идеята.
— Да се върна ли в огледалото?
— Не знам. Само ще им млясна по една целувка и ще им кажа едно чао, после пак излизам.
— Значи да остана?
— Скрий се под леглото, като оня път.
— Добре. Тогава открих част от липсващото ти бельо.
— Страхотни новини отвред. Мълчи сега.
Влезе в банята и пусна душа. Под горещата вода мускулите й започнаха да се отпускат и безгрижието малко по малко се превърна в умора. В главата й се развъртяха мисли. Ами ако това не бе „довиждане“, а „сбогом“?
Не, че не й се бе случвало и преди да не знае ще се върне ли у дома, но това не правеше нещата по-лесни. Тя се подсуши, облече се и слезе по стълбите.
— Здравей, миличка — поздрави я майка й.