След душа Валкирия бе почти убедена, че изглежда достатъчно нормално, за да остане извън подозрение. Ако, разбира се, успееше да не звучи сякаш никога повече няма да види родителите си. Пред огледалото в коридора оттренира естествената си усмивка, докато майка й буташе мръсни дрехи в пералнята. Преди да влезе в кухнята си сложи и най-убедителната гримаса на досада.
— А, някой е станал от грешната страна тази сутрин — обади се баща й над сутрешния вестник.
— Защо не мога да дойда с вас! — убедително измрънка тя. — А трябва да се мъча с леля Берилия?
— Защото е романтичен уикенд. Децата някак не се връзват с тази идея.
— Че за какво ви е романтика на вас? Нали сте женени? Романтика трябва да има за хора като мен.
— Ъм, миличка, не трябва ли да мислиш за други неща на твоята възраст — посмути се баща й. — За кукли например?
— Тате, кога въобще си ме виждал с кукла?
— Ами, като беше малка, май ти подарихме една. Но ти й се присмя и я преби.
— Готино бебе съм била значи.
Зад тях се показа майка й.
— Дез, къде ти е паспортът?
— Че за какво ми е?
— За пътуването.
— Тъй ли? Ами, ъм, къде стоят по принцип тия неща?
Съпругата му въздъхна многострадално.
— Снощи ми каза, че е у теб. У теб ли е или не е?
— Ами щом съм казал така… Но може и да съм те излъгал, не помня.
— За Бога, Еджли…
Майка й го наричаше с фамилията му само в много крайни случаи.
— Е, тук някъде е, не се тревожи! Докато опаковаш багажа, ще съм го намерил.
— Багажът е опакован, тръгваме след седем минути.
Той преглътна шумно.
— Ъм, добре, няма проблем.
Валкирия спря майка си на прага на кухнята.
— Мамо, на колко беше, когато за пръв път си хвана гадже?
— В смисъл, истинско гадже?
Баща й се обади:
— Дефинирай „истинско“…
— Бях на тринайсет, миличка. Дез, намери проклетия паспорт.
Вместо това Дез изгледа дъщеря си.
— Когато с майка ти бяхме малки, нещата бяха различни. По-невинни. Държахме се за ръце осемнайсет месеца преди първата целувка. Така повеляваше законът.
— Тате, това май си го измисляш.
— Момчетата са ужасно нещо, скъпа. Вярвай ми, момче съм — знам.
Някой позвъня на вратата и Валкирия остави баща си да тършува за паспорта си и отиде да отвори. Срещна безволевото, но безкрайно самодоволно лице на Рем Крукс.
— Добър ден, Стефани.
— Какво… какво правиш тук?! Не можеш да си тук!
— Имам заповед за ареста ти — мазно каза той. — Какво, дали ми е било трудно да те намеря? С постоянните ти каскади из квартала — вампири, горящи мъже — и с фамилията на Гордън Еджли, си беше детска игра. Аз съм детектив, г-це Каин. Сега може да дойдеш с мен или да ми кажеш къде твоят приятел скелет държи Върховния маг.
— Какво!?? Диаблерията го държи! Бату!
— Доколкото ми е известно, такъв човек никога не е съществувал. Така или иначе, нищо не е по твоя вина. Сега имаш шанса да направиш нещо правилно.
— Идваш и ме заплашваш в собствения ми дом.
— Ще ми съдействаш ли?
— Не.
— Тогава си арестувана.
Тя опита да затвори вратата, но той подложи крак.
— Махай се оттук — изръмжа момичето. — Нямаш право да демонстрираш сила пред цивилни. Знаеш го! Заплашваш анонимността ни!
Той провря лице в процепа, оставен от подложената му обувка.
— Арестувана си… — и после се скри, тъкмо когато майка й се появи с голям куфар на колела.
— Кой беше?
— Никой. Грешка.
Валкирия отвори вратата, уж за да направи място на майка си, но излезе първа и се огледа внимателно. Нямаше никого.
Баща й слезе по стълбите и разсеяно взе нещо от масата до входната врата. Бе паспорт.
— Хм… това не може да е мое. Тук има някакъв грозен тип с глупаво изражение на лицето.
Майка му го подхвана и го заведе до колата, настани го на шофьорската седалка и му връчи ключа. После прегърна дъщеря си и й каза:
— Берилия те чака за обяд. Няма да е толкова зле.
Баща й направи шеговито-отчаяна физиономия и й смигна. Въпреки всичко, Валкирия се усмихна широко.
Когато колата се скри от поглед, тя търти да бяга.
Не след дълго осъзна, че Крукс е по петите й. Бяха я преследвали озверели чудовища и мъже, които желаеха смъртта й. В момента обаче нищо не я плашеше повече от гласа на Крукс, който все още чуваше в главата си: „Арестувана си.“ Двамата тичаха по полето в края на предградията, досущ като деца, играещи гоненица. Валкирия прескачаше в движение плетове и ниски огради, на които се бе закачала и бе съдирала дрехите си само година-две преди това, тъпчеше полски цветя и култивирани насаждения, а зад нея в тревите шумяха стъпките на преследвача й. След един особено висок скок, при който тя си помогна като избута въздуха около себе си, тя се обърна и видя не без задоволство Крукс, спрял за миг, задъхан и с ръце на коленете си.