В далечния край на отредената й килия някой процеди:
— Каин.
Скейпгрейс.
— Изкарайте ме оттук! — закрещя Валкирия.
— Извади ръцете си през процепа, г-це Каин, ако не искаш да делиш килия с белезници на ръцете.
Докато Крукс я откопчаваше, Скейпгрейс се изправи, целият насинен, накуцващ, с разбита уста и затворено от синина око.
— Чупиха ми пръстите. Секачите. Добре ли се позабавлявахте с твоя партньор? Посмяхте ли се?
Валкирия нищо не успя да отговори. Устата й бе пресъхнала.
— Ще те пребия до смърт. Исках първият ми път да е елегантен, да е изкуство. Но така ще имам над какво да надграждам.
— Никога няма да се измъкнеш оттук — с удебелен език промълви Валкирия.
— Ще се измъкна. Нещо ще стане и ще се измъкна. Винаги се случва.
— Ще си убиец. Ще те наблюдават по-внимателно.
— Да! И ще се страхуват от мен! — злостно се усмихна той.
— А Скълдъгъри? Не го искаш за враг, Вориен. Ще те излови, където и да се скриеш.
— Нека опита — изсъска той.
Валкирия нямаше избор.
Скейпгрейс бе малко под два метра, неособено силен за размерите си, а и бе ранен. Валкирия бе тренирала при двама от най-добрите бойци в света — Танит и Скълдъгъри. Момичето наблюдаваше походката му — като че ли имаше счупени ребра.
Удряй първа и без предупреждение.
Тя го изрита в крака и той изрева. Заразмахва ръце като вятърна мелница и един от ударите му попадна в лицето й, а друг я удари в ребрата. Ако бе облечена с палтото си, не би усетила удара, но сега той почти я прати в стената. Но тя не се отказа.
Сграбчи превързаната му лява ръка и силно я изви. Ревът му се превърна в ридание.
— Пусни, пусни, моля те! — В очите му имаше сълзи. — Нямаше да те убия, кълна се! Шегувах се!
Тя го пусна безмълвна и той се свлече на колене. След това неочаквано заби коляно в челюстта му и Вориен се просна в безсъзнание.
Валкирия седна тежко на пода. След няколко секунди оживлението от постигнатото — бе го победила, без магия! — бе изместено от представата какво би се случило, ако той бе победил. Хвана ранената му ръка и развърза бинтовете. Пръстите му се бяха подули лошо и сигурно го боляха ужасно, но той не реагира, докато момичето върза единия край на бинта за леглото. Така нямаше да може да скочи върху нея, когато се събуди.
Сега оставаше да изчака Скълдъгъри. Щеше да провери телефона й, после да отиде до дома й, евентуално да говори с отражението и щеше да се досети какво се е случило.
Трябваше просто да го изчака.
30.
Берилия
Берилия бе откъсната от заетото си домакинско ежедневие от позвъняване на вратата. Там я чакаше младо момиче с рошава руса коса и кожени дрехи, определено твърде тесни за нея.
— Трябва да сте Берилия — започна момичето с английски акцент и развеселен тон. — Много съм чувала за вас.
Откакто с Фъргус бяха продали огромната лодка, завещана им от Гордън, Берилия подозираше, че всички искат парите им.
— Танит ми викат. Стефани тук някъде ли е?
— Обядва.
— Може ли да спре да обядва и да дойде за минутка?
Берилия се намръщи.
— Обядва, казах. Не може да обядва и да дойде за минутка.
Младата жена помълча и накрая каза с усмивка:
— Добре, може ли да дойде за по-малко от минутка? Така все едно почти не е спряла да обядва. Добре ли ти звучи, Берилия?
— Г-жа Еджли.
— Г-жо Еджли, бъдете добро момиче и доведете Стефани.
— Не харесвам тона ви.
— Не харесвам обувките ви.
— Че какво не ми е… хей!
Танит вече бе зад гърба й и влизаше в кухнята.
— Егаси мамата! — чу се гласът на Фъргус.
Берилия затропа яростно натам.
— Фъргус, повикай полицията!
Съпругът й мълчеше, удивен от гледката. Близначките също зяпаха любопитно, а Стефани ставаше от стола.
— Ако имаш нещо общо със станалото днес, полицаите със сигурност ще искат да говорят с теб! — закани се Берилия.
— Какво е станало днес?
— Преди три часа един местен, Алън Бренън дойде да ми каже, че са атакували Стефани посред бял ден! В Хагард!
— Кой те е атакувал, Стефани? — попита Танит.
— Не знам. Като че ли още съм в шок и не помня много.
— Намерихме я под леглото у тях — подигравателно подхвърлиха близначките.