— И все пак — намеси се Скълдъгъри, — може да е добро място за начало.
— Вие сте детективите — сви рамене Перегрин.
— Познаваш Танит, нали?
— Танит Лоу? Да, защо?
— Ако си в Лондон и някой трябва да ти пази гърба, можеш да й вярваш. Може да е единственият ти шанс да поспиш.
— Ще си помисля. Други съвети?
— Оживей — каза Скълдъгъри и Перегрин изчезна.
3.
Тази първа целувка
Докато стигнат до Хагард бе почти десет и уличните лампи обливаха в мъглива оранжевеникава светлина улиците на градчето. Никой не вървеше в дъжда, тъй че Валкирия не трябваше да се навежда под прозореца. Това бе проблемът на Бентлито — не оставаше незабелязано.
Поне не беше жълто.
Приближиха кея. Шест месеца по-рано Валкирия скочи от него, следвана от глутница Заразени — хора, почти превърнали се във вампири. Там те измряха, понеже солената вода, попаднеше ли в тялото им, бе смъртоносна за тях. Крясъците на страдание и ярост, докато деряха безполезно подутите си гърла, още отекваха в ума й.
Студено беше, затова тя не са бави много, когато излезе от Бентлито. Изтича до стената на къщата си и усети процепите между пространствата във въздуха, след което натисна рязко надолу. Имаше и по-добър начин — да накараш въздуха да те носи, вместо да те изстрелва, но Валкирия още не бе напреднала толкова.
Сграбчи перваза и се повдигна, отвори прозореца и се приземи на килима в стаята.
Отражението й вдигна поглед от бюрото, където пишеше домашните на Валкирия.
— Здрасти. — Каза то.
— Нещо за докладване? — Валкирия съблече палтото и започна да се преоблича в домашните си дрехи.
— Вечеряхме късно — каза отражението. — В училище отмениха контролното по френски, защото половината клас се беше скрил при шкафчетата. Получихме си резултатите от теста по математика — имаш петица. Алън и Кати скъсаха.
— Трагедия.
От коридора се чуха стъпки и отражението й се хвърли на земята и пропълзя под леглото.
— Стеф? — повика я майка й, почука и влезе в същото време. Крепеше кош с пране под мишница. — Странна работа. Мога да се закълна, че чух гласове.
— Ами, малко си говорех сама — усмихна се Валкирия с, надяваше се, достатъчно смущение.
Майка й остави куп прани дрехи на леглото.
— Първи знак на лудостта, знаеш.
— Е, правя го, само защото никой друг не ме слуша.
Майка й излезе. Валкирия обу чифт опърпани маратонки и, оставяйки отражението под леглото засега, затопурка надолу към кухнята. Сипа си овесени ядки в една купа и отвори хладилника. Въздъхна, когато видя, че кутията с мляко е празна. Изхвърли я в кошчето, а коремът й къркореше.
— Мамо, свършило ни е млякото.
— Проклети мързеливи крави — промърмори на влизане майка й. — Написа ли си домашното?
Валкирия си припомни учебниците на бюрото си и раменете й увиснаха.
— Не — кисело призна тя. — Но съм твърде гладна, за да решавам задачи. Имаме ли нещо за ядене?
Майка й я погледна странно.
— Ядохме огромна вечеря.
Отражението бе яло огромна вечеря. Валкирия бе яла само няколко карамелени бонбона.
— Още съм гладна — тихо каза момичето.
— Мисля, че просто се опитваш да отложиш домашното.
— Имаме ли някакви остатъци?
— А, сега знам, че се шегуваш. Остатъци, с баща ти в къщата? Досега не съм видяла да остава нищо. Ако ти трябва помощ с математиката, само ми кажи.
Майка й пак излезе, а Валкирия върна изпълнен с копнеж поглед към купата с овесени ядки.
Баща й влезе, провери дали няма вероятност да бъдат чути и се доближи.
— Стеф, трябва ми помощта ти.
— Нямаме мляко.
— Проклети мързеливи крави. Както и да е, в събота имаме годишнина от сватбата и да, трябваше да го свърша преди седмици, но имам два дни да взема на майка ти нещо добре обмислено и красиво. Какво да взема?
— Честно ли? Мисля, че много добре би й дошло малко мляко.
— Млекарят винаги това й носи — горчиво отбеляза баща й. — Как да се съревновавам с това? Кара млекарски камион, за бога. Цял млекарски камион. Така че, не, ще трябва да й купя нещо друго. Какво?
— Какво ще кажеш, например, за бижута? Огърлица примерно, или нещо такова? Обеци?