— А, не така. Сега ще извадя едни белезници и ще ги сложа на дребосъка, за да не прави глупости, като например да се телепортира. После ние ви даваме шефа ви.
— Ти оставаш тук до края на размяната.
— Мне, без такива. — Танит бутна меча си под носа му. — Е, добре де, може.
Гастли хвана ръката му в ключ, от който да не може да се измъкне, без да се раздели с лакътя и рамото си.
— Защо просто не закопчахте и мен?
— Защото миналата година ни каза, че белезниците не те удържат — каза Танит.
— Така ли съм казал? Излъгал съм. Белезниците ми отнемат всичките сили, честно.
— Гласът ти ме дразни — намеси се Гастли.
Танит и Скълдъгъри се срещнаха с Галоу и Роуз в средата на моста.
— Къде е господарят ти, Галоу? Наблюдава всичко, нали — рече Скълдъгъри.
— Наоколо е — усмихна се Галоу. Роуз му прошепна нещо. — А, да, къде е тексаският ни приятел?
— Пазим го до края на размяната.
— Мъдро, предполагам. Никой не иска да почнем да се премятаме едни други, нали?
Танит и Скълдъгъри се върнаха при останалите.
Флетчър вече не се стараеше да крие страха си.
— Имате план, нали? Нали?
— Да.
— Какъв?
— Спасяваме света и се прибираме.
Дъждът леко трополеше по покрива.
— Ами… добре тогава… Танит, искаш ли като приключим, да излезем на по кафе? Ако ме опознаеш, ще ме харесаш. Наистина. Познавам се от години и се обичам.
— Може би — усмихна се тя.
— Наистина?
— Не.
Той се позасмя и излезе. Не след дълго балонът го скри. Танит и останалите го последваха малко след това. Гилд също вървеше, от противоположната страна, към тях.
— Какво планират? — Скълдъгъри попита Сангуайн.
— Нищо.
— Гастли, счупи ръката му.
— Гастли, не ми чупи ръката — веднага рече Сангуайн.
— Направи го — повтори Скълдъгъри.
— Има бомба!
— Къде?
— В палтото на Гилд. Той не знае. Ще убие всички вас и целия мен, така че го спрете да не се доближава твърде много.
Скълдъгъри извади пистолета си и стреля в крака на Гилд. Покосен, той падна и закрещя.
— Ненормален ли си?! — хвана го за ръката Танит. — Какво правиш?
— Преча му да се доближи.
В другия край нещо се раздвижи. Тримата Некроманти дебнеха групичката на Галоу. Атакуваха.
Галоу се усети пръв и стреля по жената некромант, но тя абсорбира куршумите и замахна с наметалото си, което се удължи и се изстреля към врага й като гилотина. Той едва се отдръпна навреме. Роуз атакува Соломон Рийт, но той запрати игли от мрак през бастуна си. Една от тях премина право през крака й и тя падна с викове. Третият Некромант стреля със старинния си пистолет в гърдите на Крав, който панически задращи по себе си, за да откопчи разпростиращите се по тялото му сенки.
— Май е време — отбеляза Сангуайн и хвърли нещо, което бе държал в ръка досега. То просветна в ослепително бяло и Сангуайн се засмя. Всички, освен него имаха очи.
Е, не всички.
Танит чу как смехът на американеца рязко спира и нещо тупва на земята. Когато светът пред очите й доби някакви, ако и смътни, форми, тя изскочи от помещението и огледа ситуацията. Некромантите още си вършеха работата, а Скълдъгъри тичаше по моста и отхвърли назад с въздушна струя някого, който можеше да е само Крав. Добрите печелеха.
И тогава се разкри финалната част от плана на Бату.
Нещо се извиси от водата под моста и Морската старица сграбчи Флетчър, който бе коленичил до Гилд. Танит успя само да зърне ужаса по лицето на момчето, преди той да се скрие във водата. Галоу привика всичките си хора и битката свърши неочаквано, както и бе започнала.
Гастли се показа зад Танит и каза:
— Сангуайн го няма.
Под дъжда черепът на Скълдъгъри бе наклонен под ъгъл, който Танит не бе виждала. Може би бе победен. Той вдигна глава.
— Добре. Очертава ни се битка.
33.
Бягство от затвора
Междувременно Валкирия скучаеше в килията си. Скейпгрейс бе буден и веднъж се опита да я нападне, но тя само подръпна вързаните за леглото превръзки на ръката му и той се отказа сред ридания.
Някой изтрополи пред вратата и през процепа във вратата се показаха очи.
— Уийпър? — попита Валкирия.