— Огърлицата е хубава идея — промърмори под нос той. — А и тя си има и уши. Но бижута й купих миналата година. И по-миналата.
— А какво й взе по-поминалата?
Той се поколеба.
— Ами, ъ… някаква дреха май… забравил съм. Но дрехите никога не са на добре, защото винаги взимам грешния размер и тя или се обижда, или се потиска. Може да й взема шапка, може би. Има глава с нормални размери, не би ли казала? Може би някой хубав шал. Или ръкавици.
— Нищо не казва „честита годишнина“ по-добре от чифт ръкавици — кимна Валкирия.
Баща й я погледна.
— Това беше грубичка шега. Нещо не си на кеф.
— Гладна съм.
— Току-що яде. Как мина училището, между другото? Нещо интересно?
— Алан и Кати скъсаха.
— Трябва ли някой от тях да ми говори нещо?
— Ами не.
— Е, добре тогава. — Той присви очи. — Ами ти? Някакви… романтични преживявания, за които трябва да знам?
— Не. Нито едно.
— Е, добре. Чудесно. Ще имаш достатъчно време, когато излезеш от университета и станеш монахиня.
— Радвам се, че имаш такива амбиции за мен — усмихна се момичето.
— Е, нали съм баща. Та, подарък за годишнината?
— Какво ще кажеш за някоя ваканция за уикенд? В Париж или нещо такова? Можеш да запазиш билетите утре и да тръгнете в събота.
— А, това вече е добра идея. Много добра идея. Но ще трябва да останеш с Берилия. Имаш ли проблеми с това?
Лъжата излезе лесно от устните й:
— Никакви.
— Ти си най-добрата дъщеря на света — каза баща й и я целуна по челото.
— Тате?
— Да, миличка?
— Нали знаеш колко много те обичам?
— Знам.
— Ще излезеш ли за мляко?
— Не.
— Но аз те обичам!
— И аз също. Но не достатъчно, за да ти взема мляко. Хапни препечени филийки.
Валкирия въздъхна раздразнено, когато остана сама. Отиде да сложи няколко филии в тостера, но нямаха хляб, затова натъпка в уреда няколко питки за хамбургери. Когато изскочиха, извади от микровълновата претоплен боб и отнесе храната в стаята си.
— Окей — каза тя и остави чинията на бюрото, — можеш да се връщаш в огледалото.
Отражението се измъкна изпод леглото и се изправи.
— Имам още няколко задачи за вършене — каза то.
— Аз ще се оправя с тях. Трудни ли са? Няма значение. Ще се оправя. Нещо друго случи ли се днес?
— Гари Прайс ме целуна.
— … Какво?
— Гари Прайс ме целуна.
— Какво искаш да кажеш? В смисъл, целуна те с целувка?
— Да.
Щеше й се да вика, но Валкирия овладя гласа си.
— Защо го е направил?
— Харесва те.
— Но аз не го харесвам!
— Напротив.
— Не трябваше да го целуваш! Не трябва да вършиш никакви такива неща! Съществуваш, само за да ходиш на училище, да висиш с останалите и да се правиш на мен!
— Аз се правех на теб.
— Не трябваше да го целуваш!
— Защо?
— Защото не трябва!
Отражението въздъхна и Валкирия го изгледа подозрително.
— Какво пък беше това?
— Кое какво е било?
— Въздъхна, все едно си отегчено!
— Така ли?
— Така. Не трябва да се отегчаваш. Нямаш чувства. Не си истински човек.
— Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.
Валкирия отвори гардероба и се огледа в огледалото.
— Готова съм да продължа живота си — каза тя и отражението кимна и премина през стъклото. Застана в отразената стая и зачака.
Валкирия го изгледа гневно за миг и после докосна стъклото. Спомените превзеха ума й, наредиха се до собствените й спомени.
Беше до шкафчетата, в училище, и говореше с… не, отражението й говореше с… не, тя беше, Валкирия. Говореше с няколко от момичетата и после дойде Гари, каза нещо, на което всички се засмяха, а после момичетата се отдалечиха. Валкирия си спомни усмивката на Гари, своята собствена и как, когато той се наведе да я целуне, тя не се отдръпна.
Но това бе всичко. Имаше го споменът за случката, но не и спомен за чувството. Нямаше пеперуди в стомаха или нервност, или щастие и не помнеше дали въобще й е харесало. Отражението бе неспособно на емоции.
Валкирия присви очи. Първата й целувка се бе случила без нея.
Бобът и питките останаха на бюрото, а гладът й избледняваше. Тя прегледа най-скорошните си спомени. Спомни си качването през прозореца, спомни си плъзгането под леглото, след това разговора между себе си и отражението си. Точно в края му настъпи странен миг, като че лампите в стаята внезапно бяха угаснали и след това се чу да казва: „Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.“