Още една дупка. Редки бяха и не продължаваха повече от няколко секунди, но определено бяха там.
Бе започнало, когато отражението на Валкирия бе убито вместо нея, преди няколко месеца. Може би се бе повредило по някакъв непредвидим начин. Валкирия не искаше да се отървава от него и не искаше да го заменя. В последно време бе станало по-убедително от всякога. Ако проблемът бе само в повредена памет, не бе твърде висока цена.
4.
Морската старица
Тесните пътища се виеха като змии, а от двете им страни се извисяваха най-високите дървета, които Валкирия бе виждала. От време на време стената от дървета се разкъсваше и се виждаше колко нависоко бяха стигнали. Планините бяха прекрасни, а въздухът — чист и свеж.
Пристигнаха в Глендалох малко преди десет. Пристигнали бяха, за да открият някого, който може би бе видял убийството на Телепортатора преди петдесет години. Валкирия се бе оплакала от студа, но бе настояла да дойде. Все пак, кога бе виждала истинска Морска старица?
Скълдъгъри паркира и изминаха останалата част от пътя пеша. Носеше тъмносин костюм, над него палтото му бе разкопчано, а шапката — дръпната ниско над тъмните очила.
Валкирия си носеше обичайните черни дрехи, ушити й от Гастли.
Стигнаха до Горното езеро. Все едно някой бе изровил голямо парче гора и след това бе напълнил дупката с течен кристал. Езерото бе огромно и отвъд далечния му бряг се издигаха планините.
Тръгнаха по брега му между него и дърветата, докато стигнаха до покрит с мъх дънер. Скълдъгъри се приведе и вкара облечената си в ръкавица длан през кухината в основата му, а Валкирия се оглеждаше, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Но наоколо нямаше никого.
От дънера детективът извади малко сребърно звънче, голямо колкото палеца му, после се изправи и позвъни.
Валкирия вдигна вежда.
— Дали го е чула?
— Сигурен съм — кимна той и махна дегизировката си.
— Но не е особено силен звук, не мислиш ли? Аз самата едва го чух, а съм до теб. Звънецът, с който се призовава една Морска старица, трябва да е голям. Даже най-добре да е камбана. Камбаната бие. Това звънче само подрънква.
— Права си, че беше доста невпечатляващо.
Валкирия погледна към езерото.
— Няма следа от нея. Сигурно се е смутила от боклучавото си звънче. Каква Морска старица живее в езеро, всъщност?
— Мисля, че ще разберем всеки момент — промълви Скълдъгъри, докато водите на езерото се вълнуваха. От тях излезе сбръчкана старица, облечена в дрипи и омотана цялата във водорасли, неразличими от косата й. Имаше гърбав нос и хлътнали очи, а вместо крака — нещо като рибя опашка, която стоеше потопена.
Приличаше, по мнението на Валкирия, на много стара, много грозна русалка.
— Кой ме безпокои? — попита старицата с глас на удавник.
— Аз — отвърна Скълдъгъри. — Името ми е Скълдъгъри Плезънт.
— Това не е името ти — каза Морската старица.
— Това е името, което съм приел. Така, както колегата ми е приела името Валкирия Каин.
Морската старица поклати глава почти тъжно.
— Давате власт на имената. Твърде много от силата ви е в имената. Много отдавна предадох името си на Дълбините. Погледнете ме и кажете — виждали ли сте някога подобно щастие?
Валкирия я огледа, цялата във водорасли, сбръчкана, с кисело изражение на лицето и реши да не допринася с нищо към разговора.
Когато стана ясно, че никой няма да отговори на този въпрос, тя зададе нов:
— Защо ме безпокоите?
— Търсим отговори — рече Скълдъгъри.
— Нищо, което правите, няма значение — отговори Морската старица. — Накрая всичко се удавя и отплава незнайно на къде.
— Търсим отговор на малко по-конкретен въпрос. Вчера един маг на име Камерън Лайт бе убит.
— На сушата?
— Да.
— Това не ме вълнува.
— Мислим, че случаят може да е свързан с друго убийство, от преди петдесет години, което се е случило тук, на брега на това езеро. Ако жертвата ти е казала нещо, преди да умре, ако знаеш нещо за него или за този, който го е убил, трябва да го чуем.