— Искате да знаете нечии други тайни?
— Трябва да ги знаем.
— Момичето не е продумало, откак се появих — обърна вниманието си към Валкирия старицата, — а преди това говореше без прекъсване. Нищо ли нямаш за казване, момиче?
— Здрасти — каза Валкирия.
— Думите се чуват добре под водата. Думите ти за моето звънче. Не го харесваш?
— Ъм… Хубаво е. Хубаво звънче.
— Старо е колкото мен, а аз съм твърде стара, изпреварила съм красотата е много векове. Някога бях красива. Звънчето ми още е.
— Да, хубаво звъни — съгласи се Валкирия. — Дори да е дребновато.
Морската старица се заклатушка на опашката си или каквото имаше от кръста надолу и се наведе, докато не се озова на една ръка разстояние от Валкирия. Миришеше на развалена риба.
— Би ли желала да се удавиш? — попита я.
— Не — отвърна Валкирия. — Не, благодаря.
— Какво искате? — намръщи се старицата.
Скълдъгъри пристъпи между двете.
— Мъжът от преди петдесет години.
Морската старица се върна в първоначалната си поза и продължи да се люшка. Валкирия се чудеше колко ли е голяма рибята част от нея. Приличаше по-скоро на змия, отколкото на риба — на някакъв вид влечуго.
— Въпросите ви не ме интересуват — каза старицата. — Търсенето на отговори не ми е важно. Ако търсите нещо от мъртвеца, попитайте него.
Старицата махна с ръка и от езерото се вдигнаха нечии останки. Мъж, направен от развала и кости, с дрехи, отдавна слети с парчетата останала кожа и зацапани като нея до кално кафяво. Само краката му останаха под водата. Ръцете висяха отпуснато, очите му се отвориха, от устата му се процеди вода.
— Помогнете ми — каза той.
Морската старица изглеждаше раздразнена.
— Не могат да ти помогнат, мъртвецо. Тук са, за да ти зададат въпроси.
— Защо ти трябва помощта ни? — поинтересува се Скълдъгъри.
— Искам да си отида у дома — каза му трупът.
— Ти си у дома — прекъсна го старицата.
Мъжът поклати глава.
— Искам да бъда погребан. Искам земя около себе си. Искам на сухо.
— Кофти късмет — каза старицата.
— Ако ни помогнеш — каза Скълдъгъри на останките, — ще видим какво може да се направи. Става ли?
— Ще отговоря на въпросите ви — кимна трупът.
— Ти си Троуп Кесел, Телепортатора?
— Да.
— Тук сме, защото четирима Телепортатори бяха убити през последния месец. Има някаква малка вероятност тези убийства да са свързани с твоето. Как беше убит?
— С нож в гърба.
Валкирия повдигна вежди. По същия начин като другите. Може би наистина имаше връзка.
— Кой те уби? — попита тя.
— Каза, че името му е Бату.
— Защо те уби? — продължи Скълдъгъри.
— Може да се каже, че бях учен. Преди цяла вечност, Безликите са били прогонени от тази реалност и макар да не исках да се връщат, подробностите около тяхното прогонване, магията, теорията… Обсебих се от тях, от пъзела, който представляваха. Загинах заради любопитството си и сляпата си доверчивост. Вярвах, че хората са по природа добри, почтени и достойни. Бату, както се оказа, не бе нито едно от трите. Уби ме, защото знаех как да намеря това, което той желаеше, и когато му казах, искаше да запази тайната.
— Какво е желаел?
— Портата — каза трупът. — Портата, която ще се отвори и ще пусне Безликите обратно.
Няколко мига преминаха в тишина. Валкирия осъзна, че не смее да издиша. Насили се да възстанови ритъма на сърцето си.
— Подобна порта съществува, така ли? — попита Скълдъгъри. Говореше бавно и внимателно, като че отговорите бяха куче, което не искаше да дразни. Звучеше разтревожен.
— Да, съществува, но аз открих само как да я намеря — нямах възможността да изпробвам теорията си на практика. Преградата между реалностите е изтъняла с времето. Мракът и злото им се процеждат. Достатъчно могъщ Сещащ би могъл да проследи енергийните бразди до точката, където са най-плитки. Там ще се отвори портата.
— И защо Безликите още не са пристигнали тогава? — попита Валкирия.
— Нужни са две неща. Първо, Котва-провлак, предмет, обвързан с невидима нишка, която свързва двете реалности. Тази нишка пречи на портата да се затвори завинаги. Но тя е безполезна, ако няма кой да отвори портата. Само Телепортатор е способен на това.