Решил да се върне в къщи, той крачеше бързо, почти тичаше, по средата на една странична уличка, когато дочу, че някъде звъни телефон.
Ослуша се.
„Някъде звъни телефон.“
Той продължи да тича напред.
„Някой би трябвало да отговори“ — лениво си помисли той.
Седна накрай тротоара и бавно се наведе, за да извади някакво камъче от обувката си.
Изведнъж скочи на крака и извика:
— Някой! Боже мой, та това съм аз!
Трескаво се заозърта. В коя къща? Ето в тази! Той се втурна през една градинка нагоре по стълбите, влезе в къщата, в тъмния хол. Грабна слушалката.
— Ало! — извика той.
Зззззззззззззз.
— Ало, ало!
Бяха затворили телефона.
— Ало! — викаше той и удряше по апарата. — Идиот такъв! — наруга се той. — Седиш си там на тротоара, глупак такъв! Празна глава, тъпак! — Той стисна с ръце телефонния апарат. — Но хайде, позвъни още веднъж! Хайде!
Той не бе и помислил досега, че на Марс може да е останал някой друг освен него. През цялата изтекла седмица не бе видял никого. И бе стигнал до заключението, че всички останали градове са така безлюдни като този.
Сега трепереше от вълнение, като гледаше този ужасен черен апарат. Автоматичната телефонна система свързваше всички градове на Марс. Те бяха тридесет… но от кой ли град бяха позвънили?
Той не знаеше. Той чакаше. Отиде в чуждата кухня, извади малко замразени боровинки и ги изяде без охота.
— Нямаше никой на другия край на телефона — промърмори той. — Навярно някъде е паднал някой телефонен стълб и е предизвикал съединение.
Но нали бе чул щракане, което значеше, че на другия край някой бе затворил телефона.
Прекара останалата част на нощта в хола.
— И то не заради телефона — уверяваше се той. — Просто нямам какво друго да правя.
Той се заслуша в цъкането на часовника си.
— Тя няма да позвъни пак — каза си той. — Тя никога вече няма да набере номер, от който не са и отговорили. Навярно в този час тя вика други номера в града! А пък аз седя тук… Но почакай! — Той се изсмя. — Защо непрекъснато казвам „тя“?
Той запремига.
— Това може да бъде и „той“, нали?
Сърцето му се поуспокои. Стана му студено и някак тъжно. Тъй много му се искаше това да бъде „тя“.
Той излезе от къщата и застана посред улицата под дрезгавата светлина на ранното утро.
Ослуша се. Никакъв звук. Нито една птица. Нито един автомобил. Само сърцето му туптеше! Пулс — пауза — пулс. Лицето му се свиваше от напрежение. А вятърът тъй кротко, тъй нежно развяваше краищата на палтото му.
— Шшш! — прошепна той. — Слушай!
Бавно се олюля в кръг, обръщайки лице от една смълчана къща към друга.
„Тя ще набира номер след номер“ — помисли си той. — Трябва да е жена. Но защо? Само една жена ще продължава да вика различни номера. Един мъж не би направил това. Мъжът е самостоятелен. Нима аз се опитах да телефонирам някому? Не! Дори и през ум не ми е минавало. Това трябва да е жена. Непременно, ей богу!
Слушай!
Далече, някъде под звездите, зазвъня телефон.
Уолтър се затича. Спря се и се ослуша. Тих звън. Изтича още няколко метра. Чуваше се по-ясно. Втурна се надолу по някаква алея. Още по-ясно! Отмина шест къщи, още шест. Все по-ясно! Спря пред една къща. Вратата беше заключена.
Вътре звънеше телефон.
— По дяволите! — Той раздруса бравата.
Телефонът крещеше.
Грабна един стол от терасата, хвърли го през прозореца на гостната и скочи вътре след него.
Но още преди да докосне слушалката, телефонът утихна.
Тогава тръгна от стая в стая, чупеше огледала, свличаше пердета, ритна с крак кухненската печка.
Най-после изнемощял, той взе тънкия телефонен указател, който съдържаше всички телефонни абонати на Марс. Петдесет хиляди имена.
Започна с първото име.
Амелия Еймз. Ню Чикаго, сто мили отвъд мъртвото море. Набра нейния номер.
Никакъв отговор.
Вторият абонат живееше в Ню Ню Йорк, на пет хиляди мили, отвъд сините планини.
Никакъв отговор.
Последваха трети, четвърти, пети, шести, седми, осми… треперещите му пръсти с мъка задържаха слушалката.
Един женски глас отговори:
— Ало?
В отговор Уолтър закрещя: — Ало, господи, ало!
— Това е запис — издекламира женският глас. — Мис Хелън Аразумян не е в къщи. Кажете какво ви трябва, вашите думи ще бъдат записани на лента, така че тя ще може да ви позвъни, когато се върне. Ало? Това е запис. Мис Аразумян не е в къщи. Кажете какво ви трябва…
Той остави слушалката. Устните му трепереха. Седна. След като поразмисли, отново набра същия номер.