— Когато мис Хелън Аразумян се върне — каза той, — предайте й, че може да върви по дяволите!
Той позвъни на Марсианската телефонна централа, на телефонните станции в Ню Бостон, Аркадия и Рузвелт Сити, разсъждавайки, че там повече отвсякъде другаде би намерил хора, които се опитват да се свържат с някого; след това опита градските управления и някои други обществени учреждения в различни градове. Телефонира на най-добрите хотели. Коя жена би устояла на изкушението да поживее в разкош!
Изведнъж той се спря, плесна силно с ръце и се изсмя. Разбира се! Провери в телефонния указател и набра чрез междуградската централа номера на най-големия козметичен салон в Ню Тексас Сити. Къде другаде би трябвало да търси жена, ако не в някой потънал в кадифе и блясък козметичен салон, където тя може да се мята от огледало на огледало, да маже лицето си с разни кремове и помади и да седи под електрическите сушилници.
Телефонът иззвъня. На другия край на жицата някой вдигна слушалката.
Един женски глас каза:
— Алооо!
— Ако и това е запис — заяви Уолтър Грип, — ще дойда там и ще разпердушиня цялото ви заведение!
— Това не е запис — отвърна женският глас. — Ало! Ало, значи тук все пак има някой жив човек! Къде сте? — И тя нададе радостен вик.
Уолтър едва ли не припадна.
— Вие! — Той скочи на крака, очите му святкаха. — Боже мой, какво щастие! Как се казвате?
— Женевив Селзър! — Тя плачеше в слушалката. — О, господи, така се радвам да ви чуя гласа, който и да сте вие…
— Аз съм Уолтър Грип.
— Уолтър, здравейте, Уолтър!
— Здравейте, Женевив!
— Уолтър! Какво хубаво име! Уолтър, Уолтър!
— Благодаря.
— Но къде сте вие, Уолтър?
Какъв нежен, мил и сладък глас! Той притисна слушалката до ухото си, за да може тя да му нашепва сладките думи. Краката му се подкосиха. Бузите му пламнаха.
— Аз съм в Марлин Вилидж — каза той. — Аз…
Ззззз.
— Ало? — извика той.
Ззззз.
Той раздруса апарата. Нищо.
Някъде вятърът бе повалил някой стълб. Женевив Селзър бе изчезнала тъй внезапно, както се бе и появила. Той набра номера, ала апаратът остана ням.
— Нищо, сега вече знам къде е тя.
Уолтър изтича навън от къщата. Слънцето изгряваше, когато той със заден ход изкара спортната кола от гаража на непознатия стопанин, отрупа задната седалка с взети от къщата продукти и се понесе с осемдесет мили в час по шосето за Ню Тексас Сити. „Хиляда мили — помисли си той. — Потърпи, Женевив Селзър, скоро ще ми чуеш гласа!“
Вън от града Уолтър натискаше клаксона на всеки завой. По залез слънце, след цял ден невъобразимо препускане с колата, той спря край пътя, изрита тесните си обувки, изтегна се на седалото и нахлузи скъпата си сива шапка върху уморените си очи. Духаше вятър; в припадналия здрач нежно блещукаха звездите. Наоколо се извисяваха марсианките планини, станали вече на милиони години. Звездното сияние блестеше над островърхите покриви на едно марсианско градче, не по-голямо от шахматна дъска, свило се сред синкавите хълмове.
Той лежеше, унесен някъде между действителността и съня. Прошепна: Женевив. После тихичко запя: „О, Женевив, скъпа Женевив… годините идват, годините си отиват, но Женевив, милата Женевив…“ На душата му стана топло. В ушите му звучеше нейният тих, нежен глас: „Ало, о, ало, Уолтър! Това не е запис. Къде сте, Уолтър?“
Той въздъхна и протегна ръце да я докосне под лунната светлина. Вятърът развяваше дълги черни коси — прекрасни коси. А устните й — две червени ментови резанки. Бузите й — току-що откъснати росни рози. Тялото й като тънка лека мъгла, а нежният й равен глас му напяваше песничка: „О, Женевив, скъпа Женевив… годините идват, годините си отиват…“
Той заспа.
Той стигна в Ню Тексас Сити към полунощ. Спря колата пред козметическня салон „Де Люкс“ и извика.
Очакваше, че тя ей сега ще изтича навън, цялата напарфюмирана, засмяна.
Ала нищо не се случи.
— Сигурно спи. — Той пристъпи към вратата. — Аз съм тук! — извика той. — Ало, Женевив!
Смълчаният град лежеше под светлината на двете луни. Някъде вятърът пляскаше по брезентов навес. Той блъсна стъклената врата и влезе вътре.
— Хей! — смутено се засмя той. — Не се крий! Аз знам, че си тук!
Той претърси всички кабини.
Намери малка кърпичка на пода. Миризмата й едва ли не го замая.
— Женевив! — извика той.
После тръгна с колата из пустите улици, ала нищо не видя.
— Ако това е някаква шега…
Той намали ход.
— Почакай малко. Нашият разговор беше прекъснат. Може тя да е тръгнала за Марлин Вилидж, докато аз съм идвал насам? Навярно тя се е отправила по стария Морски път и сме се разминали през деня. Откъде би могла тя да знае, че аз ще дойда тук? Аз не й казах. И когато телефонът заглъхна, тя тъй се е уплашила, че е тръгнала към Марлин Вилидж да ме търси! А пък аз съм тук, боже мой, какъв съм идиот!