Помоли другите да се отдръпнат, вдигна я с лекота и я отнесе в спалнята й. Подържа китката й, за да провери пулса, после кимна с глава и изпрати Мини, която продължаваше да плаче и да създава суматоха, да донесе бренди и да стопли вода за грейката.
Объркана, стресната и измъчена от болка, в този момент почувства дълбока благодарност към Джейкъб Таниос и облекчение от усещането, че си попаднал в способни ръце. Той вдъхваше такава сигурност, такава увереност, каквато лекарят би трябвало да вдъхва.
Имаше нещо… нещо, което й се изплъзваше… нещо особено тревожно, но за него нямаше да мисли сега. Щеше да изпие това и да заспи, както й казаха.
Но със сигурност нещо липсваше… някой.
О, добре, няма да мисли сега… Раменете я боляха… Изпи до дъно течността в чашата, която й подадоха.
Чу доктор Таниос да казва с толкова успокоителен глас: „Ще се оправи.“
Тя затвори очи.
Събуди се от познат звук, от тих приглушен лай.
Разсъни се веднага.
Боб, ах този немирник! Лаеше отвън пред входната врата, по типичния в подобни случаи начин: „Колко ме е срам, че съм бил навън цялата нощ“. Лаеше раболепно, но упорито, изпълнен с надежда.
Мис Аръндел се заслуша. А, да, всичко беше наред. Чу Мини да слиза долу, за да му отвори. Чу скърцането на входната врата, смутеното тихо мърморене на Мини и безполезните й упреци:
— Ах, ти непослушно малко кученце. Ти, немирен малък Бобси…
После вратата на килера се отвори. Там под масата беше леглото на Боб.
В този момент Емили разбра какво бе онова, което подсъзнателно усещаше, че й убягва в момента на злополуката. Боб. Цялата суматоха, падането й, тичащите хора щяха да бъдат придружени от силния лай на Боб от килера.
Ето какво я тревожеше несъзнателно. Но сега имаше обяснение. Когато са го пуснали предната нощ, Боб безсрамно и умишлено се бе отдал на удоволствия. От време на време му се случваха такива малки бягства от добродетелното поведение. Но после се извиняваше и му прощаваха.
Значи вече всичко беше наред. Дали? Какво друго смътно я тревожеше и глождеше? Злополуката… Нещо, свързано със злополуката.
А, да, някой бе споменал… Чарлз… че се е спънала в топката на Боб, която той е оставил в горния край на стълбите…
Топката бе там… той я бе вдигнал и я бе показал в ръката си…
Главата я болеше. По раменете й пробягваха тръпки. Усещаше натъртените места по тялото си…
Но независимо от страданието умът й работеше ясно и отчетливо. Вече не бе зашеметена от шока. Паметта й бе съвсем бистра.
Прехвърли мислено всичко, което се бе случило след шест часа предната вечер… Проследи всяка стъпка, докато стигна до момента, в който застана на горния край на стълбите и започна да слиза…
Тялото й се разтресе от тръпка на ужас…
Но сигурно… сигурно бърка… Често след някоя случка човек си въобразява странни неща. Съсредоточи се и се опита да си припомни усещането за кръглата топка под крака си…
Но не си спомни за нищо подобно.
Вместо това…
— Само нерви — каза си на глас Емили Аръндел. — Небивалици.
Но здравомислещият й, проницателен викториански ум не го допусна дори и за момент. Викторианците не страдаха от глупав оптимизъм. Съвсем лесно можеха да повярват и в най-лошото.
Емили Аръндел повярва в най-лошото.
Четвърта глава
Мис Аръндел пише писмо
Беше петък.
Роднините си бяха заминали.
Тръгнаха си в сряда, както бяха планирали. Всеки й беше предложил да остане. Тя им отказа твърдо. Обясни им, че предпочита да остане сама.
През двата дни, които минаха след отпътуването им, Емили Аръндел бе обезпокоително замислена. Често не чуваше какво й говори Мини Лосън. Втренчваше се в нея и рязко й нареждаше да го повтори.
— Сигурно е от шока. Бедната! — казваше мис Лосън и добавяше с някаква мрачна склонност към нещастията, типична за хората, които водят скучен живот: — Осмелявам се да твърдя, че никога няма да бъде отново същата.
Доктор Грейнджър, от своя страна, усърдно успокояваше мис Емили.
Уверяваше я, че до края на седмицата ще може да слиза долу. Според него беше истинско чудо, че не си е счупила нищо. Какъв пациент е тя за един борещ се за хляба си лекар? Ако всичките му болни са като нея, ще трябва веднага да си свали табелката.