Искам отново да подчертая, че тук никой нищо не знае. Фактите, осъзнавам, са много тривиални и незначителни, но здравето ми не е съвсем добро и нервите ми (нервите подчертано с три черти,) не са такива, каквито бяха. Подобен род тревоги, уверена съм, ми се отразяват зле, а колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че съм съвсем права и не е възможно да греша. Разбира се, и през ум не ми минава да кажа на някого каквото и да било (последните пет думи подчертани).
С надеждата скоро да получа съвета ви по този въпрос оставам искрено ваша,
Обърнах листа и отново прегледах внимателно двете страници.
— Но, Поаро! — възкликнах аз. — За какво всъщност става дума?
— За какво, наистина? — той вдигна рамене.
Потупах листа с известно нетърпение.
— Каква жена! Защо не може мисис… или мис Аръндел…
— Мис, струва ми се — прекъсна ме Поаро. — Типично писмо на стара мома.
— Да. Една превзета стара дама. Защо не може да обясни за какво става дума?
Поаро въздъхна.
— Както казахте… За съжаление липсва й способността да използва система и ред в разсъжденията, а без система и ред, Хейстингс…
— Наистина — отвърнах аз припряно. — В действителност й липсват малките сиви клетки.
— Не бих се изразил така, приятелю.
— А аз бих. Какъв смисъл има да се напише подобно писмо?
— Вярно, почти никакъв — призна Поаро.
— Дълги, несвързани приказки за нищо — продължих аз. — Вероятно някое леко неразположение на дебелия й любимец, астматичен мопс или джафкащ пекинез! — погледнах приятеля си с любопитство. — И все пак вие прочетохте два пъти писмото. Не ви разбирам, Поаро.
— Вие, Хейстингс — усмихна се той, — щяхте да го хвърлите направо в кошчето, нали?
— Боя се, че е така — погледнах писмото и се намръщих. — Предполагам, че както обикновено съобразявам бавно, но не мога да видя нищо интересно в него!
— И все пак има един особено интересен момент, един момент, който веднага ме впечатли.
— Почакайте! — извиках аз. — Не ми казвайте. Нека да видим дали ще мога да го открия сам.
Може би постъпката ми бе детинска. Проучих много внимателно писмото. После поклатих глава.
— Не, не мога да го схвана. Осъзнавам, че старата дама си е навила нещо на пръста, но на възрастните жени често им се случва! Като че ли не е нищо важно. Евентуално може и да има основание, но не ми е ясно по какво го разбрахте. Освен ако инстинктът ви…
— Инстинкт! — Поаро махна обидено с ръка. — Знаете колко мразя тази дума. „Нещо сякаш ми казва“ — ето за какво намеквате. Jamais de la vie4! Аз, аз разсъждавам. Използвам малките сиви клетки. Има един интересен момент в писмото, който изобщо не забелязахте, Хейстингс.
— Е, добре — отвърнах уморено аз. — Приемам.
— Приемате? Какво приемате?
— Приемам да ми кажете, да си доставите удоволствието, като ми покажете, че съм бил глупак.
— Не сте глупак, Хейстингс, а просто не сте наблюдателен.
— Е, добре. И какъв е интересният момент? Предполагам, че е „инцидентът с топката на кучето“. Май интересното е, че просто няма такъв!
Поаро пренебрегна острата ми реакция и тихо, и спокойно заяви: