— Интересният момент е датата.
— Датата?
Взех писмото. В горния ляв ъгъл беше написано „17 април“.
— Да — промълвих бавно аз. — Странно. Седемнайсети април.
— А днес сме двайсет и осми юни. C’est curieux, n’est ce pas5? Оттогава са минали повече от два месеца.
Колебливо поклатих глава.
— Вероятно не означава нищо. Неволна грешка. Искала е да напише юни, но е написала април.
— Дори и така да е, минали са десет-единайсет дни. Странен факт. Но всъщност вие грешите. Погледнете цвета на мастилото. Писмото е писано преди повече от десет дни. Не, седемнайсети април е вярната дата. Но защо писмото не е било изпратено?
Повдигнах рамене.
— Лесно е за обяснение. Старата дама е променила решението си.
— Тогава защо не е унищожила писмото? Защо го е държала два месеца и го е изпратила едва сега?
Трябваше да си призная, че ми беше трудно да отговоря. Всъщност не можех да дам задоволителен отговор. Отново поклатих глава и нищо не казах.
Поаро кимна.
— Виждате ли, това е интересното! Да, определено любопитен момент.
— Ще отговорите ли на писмото? — попитах аз.
— Oui, mon ami6.
Тишината в стаята се нарушаваше единствено от скърцането на писалката на Поаро. Беше гореща и душна утрин. През прозореца проникваше миризма на прах и дим.
Поаро стана от бюрото си с готовото писмо в ръка. Отвори едно чекмедже и извади малка квадратна кутийка. Взе от нея марка. Навлажни я с малка гъба, за да я залепи на плика.
После изведнъж спря, като държеше марката в ръка, и енергично поклати глава.
— Non7! — възкликна той. — Не постъпвам правилно. — Скъса на две писмото и го хвърли в кошчето. — Не по този начин трябва да се заемем със случая! Ще отидем, приятелю.
— Искате да кажете да отидем в Маркет Бейзинг?
— Точно така. Защо не? Не е ли твърде душно в Лондон днес? Няма ли да ви е приятно да подишате чист въздух?
— Е, след като поставяте така въпроса — започнах аз. — Да пътуваме с колата.
Бях си купил един Остин на старо.
— Чудесно. Денят е много приятен за пътуване с кола. Не се налага да си вземам дебелия шал. Едно леко палто, копринено шалче…
— Скъпи ми приятелю, не отивате на Северния полюс! — възмутих се аз.
— Човек трябва да внимава да не настине — отвърна поучително Поаро.
— В такъв ден?
Без да обръща внимание на забележките ми, Поаро облече сиво-бежово палто и завърза бяла копринена кърпа около врата си. Постави внимателно навлажнената марка върху попивателната, за да изсъхне, и двамата напуснахме стаята.
Шеста глава
Отиваме в Литългрийн Хаус
Не зная как се чувстваше Поаро с палтото и шала си, но аз се сварих, още преди да излезем от Лондон. Една открита кола в натовареното улично движение съвсем не е най-прохладното място в горещ летен ден.
Щом напуснахме Лондон обаче и се озовахме на главния западен път, настроението ми се подобри.
Около дванайсет часа, след като бяхме пътували час и половина, пристигнахме в градчето Маркет Бейзинг. Първоначално селището е било на главния път, но наскоро беше направено модерно отклонение и сега то се намираше на около три мили от основния поток на колите. Но разстоянието беше достатъчно, за да се запази духът му на старомодно достойнство и спокойствие. Главната му улица и широкият пазарен площад сякаш ни казваха: „Някога бях важно място, а и все още съм за всеки човек с разум и добро възпитание. Нека този забързан свят да отминава по новите си модерни пътища. Аз бях построено, за да остана за вечни времена, в дните когато единството и красотата вървяха ръка за ръка.“
В средата на площада имаше паркинг, но на него се виждаха само няколко коли. Паркирах остина. Поаро съблече ненужната връхна дреха, увери се, че мустаците му са запазили симетричната си пищност, и ние бяхме готови да продължим.
За първи път първоначалните ни въпроси не получиха обичайния отговор: „Съжалявам, но не съм от тук.“ Наистина изглеждаше, че в Маркет Бейзинг няма чужди хора. Градчето създаваше такова впечатление. Имах чувството, че двамата с Поаро (особено той) се открояваме на фона на останалите. Като че ли не се вмествахме в дружелюбното обкръжение на малкото английско градче, съхранило традициите си.
— Литългрийн Хаус? — погледна ни замислено с големите си кръгли очи едрият мъж. — Вървете право нагоре по главната улица и няма как да я пропуснете. От лявата страна е. На вратата няма име, но тя е първата голяма къща след банката. — После той отново повтори: — Няма как да я пропуснете.