Той скочи, отвори вратата и се провикна:
— Подробностите за Литългрийн Хаус, мис Дженкиис. Бързо, моля! — И се върна на бюрото си.
— Търся къща горе-долу на такова разстояние от Лондон — обясни Поаро. — В провинцията, но не в глухата провинция, ако ме разбирате…
— Напълно… напълно. В отдалечената провинция не е толкова хубаво. На слугите не им харесва. Тук ще имате предимствата на провинцията без недостатъците й.
Мис Дженкинс нахълта с написан на машина лист хартия, който постави пред работодателя си, и той я освободи с кимване.
— Ето — каза мистър Гейблър и зачете бързо и обиграно. — Сериозна къща: четири гостни, осем спални, обичайните сервизни помещения, удобна кухня с килер, обширни пристройки, конюшня и други. Централно водоснабдяване, стара градина, лесна за поддържане, около три акра, две беседки и така нататък. Цена — около 2850 лири.
— Ще ми дадете ли разрешително за разглеждане?
— Разбира се, скъпи господине — и мистър Гейблър започна да пише енергично. — Вашето име и адрес?
За моя изненада Поаро се представи като мистър Пароти.
— Имаме още един-два имота, които биха ни заинтересували — продължи мистър Гейблър.
Поаро му позволи да даде някои обяснения, после попита:
— По всяко време ли мога да разгледам Литългрийн Хаус?
— Разбира се, уважаеми господине. В къщата има прислуга. Може би за по-сигурно ще трябва да позвъни по телефона. Веднага ли възнамерявате да отидете? Или следобед?
— Може би следобед ще бъде по-добре.
— Разбира се, разбира се. Ще позвъня и ще предупредя да ви очакват около два, а? Удобно ли ви е?
— Да. Благодаря ви. Струва ми се, споменахте, че собственичка на къщата е някоя си мис Аръндел?
— Лосън. Мис Лосън. Така се казва настоящата собственичка. Мис Аръндел, съжалявам, че трябва да го кажа, почина неотдавна. Ето защо имотът се продава. И мога да ви уверя, че ще бъдете впечатлен. Не се съмнявам. Само между нас да си остане, ако предложите приемлива цена, ще направя всичко, за да ускоря нещата. Както вече ви споменах, има двама кандидати и няма да се изненадам, ако скоро получа предложение от единия или от другия. Виждате ли, всеки от тях знае, че съществува конкурент. А без съмнение съперничеството стимулира. Ха, ха! Не бих искал да се разочаровате.
— Разбирам, че мис Лосън няма търпение да я продаде.
Мистър Гейблър сниши тайнствено глас.
— Точно така. Къщата, е по-голяма, отколкото е нужно на една самотна жена на средна възраст. Иска да се освободи от имота и да си купи жилище в Лондон. Напълно разбираемо е. Ето защо имотът се продава на невероятно ниска цена.
— Тя сигурно е готова да приеме предложение?
— Такава е идеята, сър. Направете го и нещата ще тръгнат от само себе си. Уверявам ви, че няма да е трудно да се споразумеете за цена, близка до тази, която ви посочих. Невероятна е! В днешно време да се построи подобна къща би струвало около шест хиляди, да не говорим за земята и скъпата фасада.
— Мис Аръндел е починала внезапно, така ли?
— О, не бих казал. Годините си казват думата. Наскоро навърши седемдесет, пък и боледува от доста време. Беше последната от семейството. Може би сте чули нещо за тях?
— Познавам някои хора със същото име, които имат роднини в тази част на страната. Предполагам, че са от същата фамилия.
— Твърде вероятно. Бяха четири сестри. Едната се омъжи доста късно, а другите останаха да живеят тук. Дами от старата школа. Мис Емили бе последната от тях. Ползваше се с много голям авторитет в града.
Той се надвеси напред и подаде разрешителното на Поаро.
— Нали ще се отбиете пак, за да ми кажете какво мислите? Е, разбира се, сигурно тук-там ще има нужда от модернизиране. Може да се очаква, но аз винаги казвам: „Какво са една-две бани? Лесно се правят!“
Тръгнахме си и последното нещо, което чухме, бе вялият глас на мис Дженкинс:
— Мисис Самюълс се обади, сър. Би искала да й позвъните — Н-5391.
Доколкото си спомням, това не бе нито номерът, който мис Дженкинс записа в бележника си, нито номерът, който й съобщиха по телефона.
Бях убеден, че така мис Дженкинс си отмъщаваше, защото я бяха принудили да намери документите на Литългрийн Хаус.
Седма глава
Обяд в ресторанта „При Джордж“
Когато излязохме на площада, отбелязах, че името на мистър Гейблър много му подхожда. Поаро се съгласи с усмивка.