— Първи май… първи май… А днес, на двайсет и осми юни, получих писмото й. Нали виждате, Хейстингс, че този факт трябва да намери обяснение.
Разбрах, че трябва, тоест разбрах, че Поаро е твърдо решен да го обясни.
Осма глава
В Литългрийн Хаус
Напуснахме двора на църквата и Поаро тръгна бързо към Литългрийн Хаус. Предположих, че все още играе ролята на бъдещ купувач. Държеше внимателно в ръка разрешителните за оглед, а най-отгоре беше документът за Литългрийн Хаус. Отвори портата и тръгна по пътеката към входната врата.
Приятелят ни, териерът, не се виждаше, но лаят му се носеше някъде навътре из къщата, предполагам в кухненските помещения.
Чухме нечии стъпки да прекосяват вестибюла и когато вратата се отвори, видяхме една жена с приятно лице между петдесет и шейсетгодишна, очевидно от старомодния тип прислужници, които рядко се срещат в днешно време.
Поаро показа разрешителното.
— Да, сър, обадиха ни се от агенцията. Оттук, сър.
Капаците, които бяха затворени при първото ни идване, сега бяха широко отворени. Очевидно се бяха подготвили за посещението ни. Всичко бе безукорно чисто и добре поддържано. Ясно беше, че водачката е изключително съвестна жена.
— Ето дневната, сър.
Огледах се с одобрение. Стаята беше приятна, с високи прозорци, гледащи към улицата. Обзаведена бе с хубави солидни старомодни мебели, най-вече викториански, но имаше една библиотека в стил Чипъндейл и няколко изящни стола в стил Хепълуайт.
Двамата с Поаро се държахме като купувачи, които разглеждат къщи. Стояхме неподвижни, въртяхме насам-натам глави, правехме коментари като „много хубаво“, „изключително приятна стая“, „казвате, че това е дневната, така ли?“.
Прислужничката ни поведе през вестибюла към отсрещната стая. Тя бе много по-голяма.
— Столовата, сър.
Беше във викториански стил. Тежка махагонова маса, масивен бюфет от тъмен махагон, украсен с орнаменти от плодове, и солидни столове, тапицирани с кожа. На стената висяха портрети, вероятно на членове на фамилията.
Териерът продължаваше да се чува някъде отдалеч. После звукът изведнъж се усили. Прекоси вестибюла със силен лай.
„Кой е дошъл в къщи? Ще го разкъсам на парчета!“ — явно това искаше да ни каже с лая си.
Стигне до вратата и шумно започна да души.
— О, Боб, ти, немирно куче! — възкликна нашата водачка. — Не се страхувайте, сър. Няма да ви стори нищо лошо.
След като откри нарушителите, Боб промени напълно поведението си. Нахълта при нас и ни се представи по много приятен начин.
„Радвам се да ви видя — отбеляза той, докато душеше глезените ни. — Ще ме извините за врявата, но аз само си върша работата. Нали разбирате, трябва да внимаваме кого пускаме вътре. Тук е страшно скучно и съм много щастлив да видя посетители. Имате ли си куче?“
Последното бе адресирано до мен, защото аз се наведох и го погалих.
— Забавно малко приятелче — обърнах се към жената. — Обаче има нужда от подстригване.
— Да, сър, обикновено го правим три пъти в годината.
— Старо ли е? На колко години е?
— О, не, сър. На около шест години е, а понякога се държи като истинско кутре. Краде пантофите на готвачката и лудува с тях. Много е любвеобилен, но едва ли бихте повярвали какъв ужасен шум може да вдигне понякога. Единственият човек, когото лае, е пощальонът. Горкичкият, много се страхува от кучето.
Сега Боб изследваше крачолите на Поаро. След като научи всичко, което можа, изсумтя тежко („хъм, не е зле, но не е истински любител на кучета“) и се върна при мен. Наведе на една страна глава и ме погледна с очакване.
— Не зная защо кучетата винаги лаят пощальоните.
— Въпрос на разсъждения — намеси се Поаро. — Кучето има някаква причина, за да лае. То е интелигентно и прави своите изводи въз основа на гледната си точка. Има хора, които могат да влизат в къщата, и други, които не могат. Кучето скоро го научава. Eh bien, кой е човекът, който най-настоятелно иска да бъде допуснат до къщата и тропа два-три пъти на ден на вратата, но не успява да го постигне? Пощальонът. Видно е, че е нежелан гост за стопанина. Винаги го отпращат, но той постоянно се връща и опитва пак. И такъв случай задължението на кучето е ясно: да помогне в изгонването на нежелания посетител и дори да го ухапе, ако трябва. Напълно разумна постъпка — заключи той и погледна към Боб. — Предполагам, че е умно куче?