— Тук са живели четири госпожици Аръндел, нали?
— Отначало да, сър. Но то е било, преди да постъпя на работа в къщата. Когато дойдох, тук бяха само мис Агнес и мис Емили. Мис Агнес почина наскоро след пристигането ми. Тя бе най-младата. Изглеждаше странно, че си отиде преди сестра си.
— Предполагам, че не е била така добре със здравето, както сестра си?
— Не, сър, това е странното. Моята мис Аръндел, мис Емили, винаги е била с деликатно здраве. През целия си живот е имала работа с лекари. Мис Агнес беше по-силната и по-здравата, но все пак почина първа, а мис Емили, която от дете е била с крехко здраве, надживя цялото семейство. Понякога се случват странни неща.
— Учудващо е колко често става така.
Поаро се впусна в някаква напълно измислена история (сигурен бях) за негов чичо инвалид, която няма да повтарям тук. Достатъчно е да ви уверя, че тя постигна нужния ефект. Разговори за смъртта и нещата около нея развързват много по-лесно езика на хората, отколкото която и да било друга тема. Поаро вече задаваше въпроси, на които само преди двайсет минути прислужницата би погледнала с враждебност и подозрение.
— Заболяването на мис Аръндел продължително и мъчително ли беше?
— Не, не бих казала, сър. Тя си беше болнава, разбирате ли, от дълго време, още от по-миналата зима. Тогава от жълтеницата беше много зле. На заболелите лицата им стават жълти, а и бялото на очите им…
— Да, наистина… (последва историята за един братовчед на Поаро, който бил станал ужасно жълт).
— Точно така, точно както го описахте, сър. Бедната, беше толкова болна. Не можеше да става. Ако ме питате, доктор Грейнджър едва ли се надяваше, че тя ще оздравее. Но се държеше много добре с нея, шегуваше се дори, знаете ли. „Решихте ли вече да се предадете и да си поръчате надгробната плоча?“ — закачаше я той. А тя му отговаряше: „Останали са ми още малко сили, докторе.“ И той й заявяваше: „Правилно, така ви искам.“ Дойде една болнична сестра и реши, че всичко е свършило, дори веднъж подметна на доктора, че според нея е по-добре да не притесняваме старата дама, като я насилваме да яде. Но докторът й се скара. „Глупости — скастри я той. — Да я притеснявате ли? Напротив, трябва да я тормозите, за да приеме храната.“ В еди-колко си часа телешки бульон, после няколко чаени лъжички с бренди и накрая каза нещо, което никога няма да забравя: „Вие сте млада, моето момиче — обърна се към нея той, — не знаете каква жажда за живот има у възрастните хора. Младите са тези, които хвърлят топа. Умират, защото нямат вкус към живота. Когато ми посочите човек, живял повече от седемдесет, вие ми показвате борец — някой, който е имал воля да живее“. И е вярно, сър. Винаги отбелязваме колко приятни са възрастните хора с жизнеността и способността си да запазят уменията си. Но както се изрази докторът, затова живеят толкова дълго и стигат до дълбока старост.
— Много мъдри думи казахте, много мъдри! И мис Аръндел ли беше такава? Жизнена, с вкус към живота?
— О, да, разбира се, сър. Здравето й не бе добро, но имаше проницателен ум. И както ви споменах, тя се пребори с болестта. За изненада на сестрата, едно надуто младо създание с колосани якички и маншети, и много капризна. Искаше по всяко време да има чай.
— Значи се е възстановила съвсем — отбеляза Поаро.
— Да, наистина, сър. Разбира се, в началото се налагаше господарката да внимава много и да пази диета. Всичко трябваше да бъде сварено или задушено, никакви мазнини, а не биваше да яде и яйца. Храната й беше твърде еднообразна.
— Все пак най-важното нещо е било да се възстанови.
— Да, сър. Е, от време на време състоянието й се влошаваше. Аз наричах пристъпите жлъчни кризи. След време стана малко небрежна към храната си. Но все пак тези кризи не бяха много сериозни, докато не дойде последната.
— Приличаше ли на заболяването й отпреди две години?
— Да, беше точно същото, сър. Тази опасна жълтеница, отново отвратителният жълт цвят, ужасните прилошавания и всичко останало. Бедната, боя се, че сама си го докара. Ядеше доста неща, които й бяха забранени. Онази нощ, когато й стана зле, вечеря къри, а, както знаете, сър, кърито е доста тежко и мазно.
— Болестта я връхлетя внезапно, нали?
— Ами така изглеждаше, сър, но доктор Грейнджър каза, че й се е трупало от известно време. Простуда — тогава времето бе доста променливо — и прекалено обилна храна.
— Сигурно компаньонката й, май че се казваше мис Лосън, нали, е могла да я предпази от неподходящата храна?