Мис Аръндел седна в леглото и написа писмо. Писа го бавно и внимателно, с чести паузи за размисъл и множество подчертавания. Използва всеки сантиметър от листа, защото в училище бе възпитана никога да не хаби хартията. Накрая се подписа с доволна въздишка, сложи писмото в плика и написа едно име. После взе нов лист. Този път нахвърли чернова и след като я препрочете и направи някои промени, я преписа на чисто. Прочете отново написаното много внимателно, след което, доволна, че е изразила желанията си, сложи листа в плик и го адресира до Уилям Първис, ескуайър, адвокатска кантора „Първис, Първис, Чарлзуърт и Първис“, Харчестър.
Взе отново първия плик, който бе адресиран до мосю Еркюл Поаро, и отвори телефонния указател. Намери адреса му и го добави.
На вратата се почука.
Мис Аръндел скри набързо писмото до мосю Еркюл Поаро в папката.
Нямаше намерение да възбужда любопитството на Мини. Тя беше твърде любознателна.
Каза: „Влез“ и се отпусна на възглавниците си с въздишка на облекчение.
Беше взела мерки, за да се справи с положението.
Пета глава
Еркюл Поаро получава писмо
За случките, които току-що изложих, научих много по-късно. Но струва ми се, че ги подредих съвсем точно, след като разпитах подробно отделните членове на семейството.
Поаро и аз бяхме замесени в този случай, едва когато получихме писмото на мис Аръндел.
Добре си спомням този ден. Беше гореща, душна утрин в края на юни.
Поаро си имаше ритуал при отваряне на сутрешната поща. Вземаше всяко писмо, разглеждаше го внимателно и разрязваше плика със специално ножче. После прочиташе писмата и ги подреждаше на някоя от четирите купчинки зад чашата му с шоколад. (На закуска Поаро винаги пиеше шоколад — отвратителен навик!) Действаше с точността на машина!
Всичко се извършваше с такава последователност, че и най-малкото нарушаване на ритъма привличаше вниманието.
Седях до прозореца, загледан в уличното движение. Наскоро се бях върнал от Аржентина и за мен бе особено вълнуващо да попадна отново във водовъртежа на Лондон.
Обърнах глава и заявих с усмивка:
— Поаро, аз… като скромния Уотсън ще се осмеля да направя една дедукция.
— За мен ще е удоволствие, приятелю. И каква е тя?
Замълчах, после надуто казах:
— Тази сутрин получихте особено интересно писмо!
— Вие наистина сте Шерлок Холмс! Да, напълно сте прав.
Аз се засмях.
— Виждате ли, познавам методите ви, Поаро. Ако прочетете някое писмо два пъти, това означава, че то е особено интересно.
— Преценете сам, Хейстингс. — Той ми го подаде с усмивка.
Взех го с любопитство, но веднага направих гримаса. Беше написано с един от онези старомодни почерци, които приличат на паяжина, а отгоре на всичко листът бе изписан и от двете страни.
— Трябва ли да го чета, Поаро? — възнегодувах аз.
— О, не, никой не ви принуждава. Абсолютно никой.
— А ще ми кажете ли за какво се отнася?
— Бих предпочел сам да си създадете мнение. Но не се мъчете, ако ви отегчава.
— Не, не. Искам да зная за какво е — запротестирах аз.
— Едва ли ще разберете отбеляза сухо приятелят ми. — Всъщност в него не се казва нищо.
Реших, че преувеличава, и се нахвърлих с по-голяма стръв върху писмото.
Мосю Еркюл Поаро
Уважаема господине,
След много съмнения и колебания аз ви пиша (последните думи бяха зачертани), аз се осмелявам да ви пиша с надеждата, че вие можете да ми помогнете по въпрос от съвсем лично естество. (Думите съвсем лично бяха подчертани с три черти.) Трябва да отбележа, че името ви ми е познато. Мис Фокс от Ексетър ми бе споменала за вас и въпреки че не ви познава лично, сподели с мен, че сестрата на нейния зет (чието име не мога, съжалявам, че трябва да го кажа, да си спомня) ѝ е говорила за вашата учтивост и изключителна дискретност (изключителна дискретност подчертано). Аз, разбира се, не проявих любопитство относно естеството (естеството подчертано) на разследването, което сте провели за нея, но разбрах от мис Фокс, че е било болезнено и поверително (последните четири думи дебело подчертани).
Прекъснах за малко трудната си задача да разчета гъсто изписаните думи.
— Поаро — започнах аз, — трябва ли да продължавам? Тя стига ли изобщо до същността?
— Продължете, приятелю. Търпение.
— Търпение! — избухнах аз. — Изглежда точно така, като че ли паяк се е пъхнал в мастилницата и после се е разходил върху листа. Спомням си, че почеркът на сестрата на баба ми, Мери, беше почти същият!
Отново се потопих в посланието.
За настоящата ми дилема, струва ми се, вие бихте могли да извършите необходимите разследвания. Въпросът е такъв, както вие несъмнено ще разберете, че изисква изключителна дискретност и бих могла, всъщност… излишно е да казвам колко искрено се надявам и се моля (моля подчертано с две черти) в случая да е така… Възможно е всъщност изцяло да греша. Човек понякога е склонен да отдава прекалено голямо значение на факти, които имат своето естествено обяснение.