— Литългрийн Хаус? — погледна ни замислено с големите си кръгли очи едрият мъж. — Вървете право нагоре по главната улица и няма как да я пропуснете. От лявата страна е. На вратата няма име, но тя е първата голяма къща след банката. — После той отново повтори: — Няма как да я пропуснете.
Проследи ни с поглед, докато вървяхме.
— Боже мой! Има нещо в този град, което ме кара да чувствам, че бия на очи — оплаках се аз. — Колкото до вас, Поаро, вие определено изглеждате екзотично.
— Според вас се забелязва, че съм чужденец, така ли?
— Фактът е крещящ — уверих го аз.
— Въпреки че дрехите ми са шити от английски шивач — промърмори Поаро.
— Дрехите не са всичко — казах аз. — Не може да се отрече Поаро, че имате забележителна външност. Често съм се чудил как не е попречила на кариерата ви.
Поаро въздъхна:
— Защото имате погрешната представа, че детективът непременно трябва да си слага фалшива брада и да се крие зад оградата — въздъхна Поаро. — Фалшивата брада е vieux jeu8, а проследяването извършват хората на най-ниското стъпало в професията ми. Тези като мен, приятелю, трябва само да седят на стола и да мислят.
— Което обяснява защо ние вървим по тази изключително гореща улица в тази изключително гореща сутрин.
— Мога да ви отговоря, Хейстингс, но трябва да призная, че спечелихте точка.
Сравнително лесно открихме Литългрийн Хаус, но ни очакваше изненада. На портата имаше обява на агенцията за недвижимо имущество. Докато я зяпахме, чух кучешки лай. От мястото, където бях, можех да видя кучето през редките храсти. Беше къдрав и рунтав териер. Краката му бяха леко раздалечени и той лаеше с видимо удоволствие. Действията му показваха, че го прави от най-добросъвестни подбуди.
„Виждате ли какъв добър пазач съм? — сякаш ни казваше той. — Не ми обръщайте внимание! Правя го за удоволствие! Е, разбира се, и по задължение. Просто трябва да показвам, че тук има куче. Ужасно скучна сутрин! Истинско щастие е, че сега се намери какво да върша. При нас ли идвате? Надявам се да е така. Ужасно е скучно. Бих се радвал да си поговорим.“
— Здравей, стари приятелю — поздравих го аз и му махнах с ръка.
Той протегна врат през пръчките на оградата и ни подуши с подозрение, после леко замаха с опашка и излая кратко няколко пъти.
„Не ни представиха както би трябвало, разбира се! Но виждам, че знаете как да се отнасяте с мен.“
— Добро момче — похвалих го аз. „Джаф“ — излая дружелюбно териерът.
— Е, Поаро? — обърнах се аз към приятеля си, след като приключих разговора с кучето.
На лицето му бе изписано странно изражение, което не можех да разгадая напълно. Нещо, подобно на съзнателно потиснато вълнение, като че ли му подхождаше най-много като определение.
— Инцидентът с топката на кучето — измърмори той. — Е, поне намерихме кучето.
„Джаф“ — намеси се отново нашият нов приятел, после седна, прозя се широко и ни погледна с надежда.
— А сега накъде? — попитах аз. Кучето май зададе същия въпрос.
— Parbleu9 — господата… Кои са… Господата Гейблър и Стречър.
— Така е написано — съгласих се аз.
Обърнахме се и тръгнахме обратно, а новият ни четириног приятел ни изпрати с неколкократно разочаровано излайване.
Кантората на Гейблър и Стречър се намираше на площада. Влязохме в мрачна стая, където ни посрещна млада жена с мътни очи, на която ѝ личеше, че има трета сливица.
— Добро утро — поздрави я любезно Поаро.
В момента жената говореше по телефона, но посочи един стол и Поаро седна. Аз намерих друг и го придърпах напред.
— Сигурна съм, че не мога да ви отговоря — говореше тя апатично в слушалката. — Не, не зная каква би могла да бъде цената… Моля? О, има вода, струва ми се, но, разбира се, не съм напълно сигурна. Много съжалявам, убедена съм… Не, той не е тук… Не, не мога да ви кажа… Да, разбира се, че ще го попитам… Да… 8135? Боя се, че не успях да го запиша. О… 8935… 39… О, 5135… Да, ще му предам да ви се обади… след шест… О, извинете, преди шест… Много ви благодаря.
Затвори телефона, записа 5319 в тефтерчето си и погледна въпросително, но без интерес към Поаро.
Той бързо започна:
— Видях, че се продава една къща в края на града. Мисля, че се казва Литългрийн Хаус.
— Моля?
— Къща, която се продава или се дава под наем — повтори Поаро бавно и отчетливо. — Литългрийн Хаус.