— Но ако е мъртва, Поаро — подех аз внимателно, — какъв е смисълът? Тя вече нищо не може да ви каже. Какъвто и да е бил проблемът, той е приключил.
— Колко лесно и безотговорно приключихте случая! Нека ви припомня, че никой случай не е завършен, докато Еркюл Поаро не го приключи!
От опит трябваше да зная, че е съвсем безполезно да се спори с Поаро; и необмислено продължих:
— Но след като е мъртва…
— Точно така, Хейстингс. Точно така, точно така, точно така… Продължавате да повтаряте този важен момент и с учудваща тъпота го пренебрегвате. Не разбирате ли колко е съществен въпросът? Мис Аръндел е мъртва.
— Но, скъпи Поаро, смъртта ѝ е била съвсем естествена! Не е имало нищо странно или необяснимо. Според думите на стария Гейблър…
— Според думите на стария Гейблър покупката на Литългрийн Хаус за 2850 лири е изгодна сделка. Звучи ли ви правдоподобно?
— Не, наистина. Направи ми впечатление, че той полага големи усилия, за да продаде имота. Къщата вероятно се нуждае от основен ремонт. Бих се заклел, че той, или по-скоро клиентът му е готов да се съгласи с много по-ниска цена от посочената. Тези огромни къщи в стил, характерен за XVIII век, с фасади към улицата, сигурно се продават страшно трудно.
— Eh bien12, тогава спестете си думите: „Но Гейблър каза така!“, като че ли той е пророк и не може да лъже.
Канех се да продължа да споря, но в този момент прекрачихме прага на заведението „При Джордж“ и с едно красноречиво „шшт“, Поаро прекрати разговора.
Заведоха ни в общата зала — красиво помещение с плътно затворени прозорци, пропито с миризма на развалена храна. Обслужи ни възрастен келнер, който се движеше бавно и дишаше тежко. Бяхме единствените посетители. Хапнахме чудесно агнешко, сочно зеле и картофи. После ни сервираха безвкусен компот и яйчен крем. След италианското сирене с бисквити келнерът ни донесе две чаши, пълни със съмнителна течност, която нарече кафе.
В този момент Поаро извади разрешителните и помоли келнера за помощ.
— Да, сър. Зная къде са повечето от местата. Хемъл Даун е на три мили от тук по пътя за Мъч Бенам, една не особено голяма къща. Фермата на Нейлър е на около миля. Малко след Кингс Хед има един черен път, който стига до нея. Бисът Грейндж? Не, никога не съм го чувал. Литългрийн Хаус е съвсем близо, на не повече от пет минути пеш.
— А, струва ми се, че я видях отвън. Искам да кажа, че е много вероятно да е била тя. В добро състояние е, нали?
— О, да, сър. В добро състояние е. И покривът, и канализацията, и всичко останало. Е, разбира се, старомодна е. Никога не е била модернизирана. Градината е невероятно красива. Мис Аръндел много я обичаше.
— Разбрах, че е собственост на мис Лосън.
— Така е, сър. Мис Лосън бе компаньонка на мис Аръндел и когато старата дама умря, ѝ остави всичко — къщата и другите неща.
— Така ли? Предполагам, че не е имала роднини, на които да я завещае?
— Е, не е съвсем така, сър. Тя имаше живи племенници. Но, разбира се, мис Лосън беше до нея през цялото време. И беше възрастна дама… И… Ами… така беше.
— Имала е само къщата, а парите ѝ не са били много?
Често съм имал възможността да наблюдавам случаи, в които при директно зададен въпрос не се получава отговор, а погрешно направено предположение незабавно дава информация чрез опровергаването му.
— Съвсем не е така, сър. Наистина се оказа съвсем друго. Всички бяхме изненадани от сумата, която остави старата дама. Завещанието бе публикувано с парите и другите неща. Изглежда, много години тя не е харчила, както би се очаквало при толкова голям доход. Май че остави около триста-четиристотин хиляди лири.
— Удивлявате ме! — възкликна Поаро. — Звучи като приказка, нали? Бедната компаньонка изведнъж става невероятно богата. Тази мис Лосън млада ли е? Ще може ли да се порадва на богатството си?
— О, не, сър. Тази личност е на средна възраст.
Изговарянето на думата „личност“ бе истинска артистична изява. Стана ни ясно, че в Маркет Бейзинг мис Лосън, бившата компаньонка, не се ползва с добро име.
— Сигурно е било голямо разочарование за племенниците ѝ? — измърмори Поаро.
— Да, сър, мисля, че им дойде като гръм от ясно небе. Беше съвсем неочаквано. В града много се приказва по този въпрос. Някои смятат, че не е редно да се завещава на хора, които не са от твоята плът и кръв. Но, разбира се, срещат се и такива, които мислят, че всеки има право да се разпорежда със собствеността си, както пожелае. Естествено и двете страни имат достатъчно основания.
— Мис Аръндел е живяла дълго тук, нали?