Двамата с Поаро се държахме като купувачи, които разглеждат къщи. Стояхме неподвижни, въртяхме насам-натам глави, правехме коментари като „много хубаво“, „изключително приятна стая“, „казвате, че това е дневната, така ли?“.
Прислужничката ни поведе през вестибюла към отсрещната стая. Тя бе много по-голяма.
— Столовата, сър.
Беше във викториански стил. Тежка махагонова маса, масивен бюфет от тъмен махагон, украсен с орнаменти от плодове, и солидни столове, тапицирани с кожа. На стената висяха портрети, вероятно на членове на фамилията.
Териерът продължаваше да се чува някъде отдалеч. После звукът изведнъж се усили. Прекоси вестибюла със силен лай.
„Кой е дошъл в къщи? Ще го разкъсам на парчета!“ — явно това искаше да ни каже с лая си.
Стигне до вратата и шумно започна да души.
— О, Боб, ти, немирно куче! — възкликна нашата водачка. — Не се страхувайте, сър. Няма да ви стори нищо лошо.
След като откри нарушителите, Боб промени напълно поведението си. Нахълта при нас и ни се представи по много приятен начин.
„Радвам се да ви видя — отбеляза той, докато душеше глезените ни. — Ще ме извините за врявата, но аз само си върша работата. Нали разбирате, трябва да внимаваме кого пускаме вътре. Тук е страшно скучно и съм много щастлив да видя посетители. Имате ли си куче?“
Последното бе адресирано до мен, защото аз се наведох и го погалих.
— Забавно малко приятелче — обърнах се към жената. — Обаче има нужда от подстригване.
— Да, сър, обикновено го правим три пъти в годината.
— Старо ли е? На колко години е?
— О, не, сър. На около шест години е, а понякога се държи като истинско кутре. Краде пантофите на готвачката и лудува с тях. Много е любвеобилен, но едва ли бихте повярвали какъв ужасен шум може да вдигне понякога. Единственият човек, когото лае, е пощальонът. Горкичкият, много се страхува от кучето.
Сега Боб изследваше крачолите на Поаро. След като научи всичко, което можа, изсумтя тежко („хъм, не е зле, но не е истински любител на кучета“) и се върна при мен. Наведе на една страна глава и ме погледна с очакване.
— Не зная защо кучетата винаги лаят пощальоните.
— Въпрос на разсъждения — намеси се Поаро. — Кучето има някаква причина, за да лае. То е интелигентно и прави своите изводи въз основа на гледната си точка. Има хора, които могат да влизат в къщата, и други, които не могат. Кучето скоро го научава. Eh bien, кой е човекът, който най-настоятелно иска да бъде допуснат до къщата и тропа два-три пъти на ден на вратата, но не успява да го постигне? Пощальонът. Видно е, че е нежелан гост за стопанина. Винаги го отпращат, но той постоянно се връща и опитва пак. И такъв случай задължението на кучето е ясно: да помогне в изгонването на нежелания посетител и дори да го ухапе, ако трябва. Напълно разумна постъпка — заключи той и погледна към Боб. — Предполагам, че е умно куче?
— О, да, сър. Почти като човек.
Тя отвори следващата врата.
— Гостната, сър.
Стаята навяваше спомени от миналото. Носеше се лек аромат на сушени розови листа. Тапетите бяха избледнели и гирляндите от рози по тях едва личаха. По стените висяха гравюри и акварели. Имаше много сервизи от порцелан с изрисувани по тях пастири и пастирки. Виждаха се и възглавнички, бродирани с вълнени конци, снимки в красиви сребърни рамки, кутии за ръкоделие и за чай. Бях силно впечатлен от две изящни женски фигури, изрязани от фина, подобна на плат хартия и поставени под стъкло. Едната бе с чекрък, а другата — с котенце в скута си.
Обгърна ме атмосферата на отминалите дни, на много свободно време, на изтънченост, на „дами и господа“. Това наистина бе стая за отмора. В нея дамите са се занимавали с ръкоделието си и ако дори една цигара е била изпушена тук от някой привилегирован член на мъжкото съсловие, представяте ли си какво основно проветряване и тупане на пердета е следвало!
Вниманието ми бе привлечено от Боб. Той бе седнал и съсредоточено гледаше към малка елегантна масичка с две чекмеджета.
Когато усети, че съм го забелязал, излая кратко и умолително, като гледаше ту към мен, ту към масичката.
— Какво иска? — попитах аз.
Явно на прислужницата, която очевидно бе много привързана към него, ѝ бе приятно, че проявявам интерес към Боб.
— Топката, сър. Винаги сме я държали в едното от чекмеджетата. Ето защо той седи и се моли за нея.
Гласът ѝ се промени и премина във фалцет, когато се обърна към Боб.
— Вече не е тук, миличък. Топката ти е в кухнята. В кухнята, Бобси.
Боб вдигна нетърпеливо глава и погледна към Поаро.
„Тази жена е глупачка — сякаш казваше той. — Ти ми изглеждаш умник. Обикновено топките ги държат на разни места и това чекмедже е едно от тях. Вътре винаги е имало топка. Следователно и сега трябва да има. Очевидно е според кучешката логика, нали?“