— Не е там, момчето ми — обадих се аз.
Той ме погледна недоверчиво. После, когато излязохме от стаята, бавно и неохотно ни последва.
Жената ни показа множество шкафове, дрешника на долния етаж и малък килер, „където господарката подготвяше цветята за вазите, сър“.
— Дълго време ли служихте на господарката си? — попита Поаро.
— Двайсет и две години, сър.
— Сама ли се грижехте за всичко?
— Заедно с готвачката, сър.
— И тя ли работи дълго при мис Аръндел?
— Четири години, сър. Старата готвачка почина.
— Да предположим, че реша да купя къщата, ще останете ли?
Тя се изчерви леко.
— Много мило от ваша страна, сър, но искам да напусна. Виждате ли, господарката ми завеща малко пари и аз ще отида при брат си. Останах тук, за да се погрижа за всичко и да е по-удобно на мис Лосън, докато продаде къщата.
Поаро кимна.
В настъпилата за момент тишина се чу нов звук: „Бум, бум, БУМ.“
Звукът се усилваше и като че ли идваше отгоре.
— Боб е, сър — усмихна се тя. — Намерил си е топката и я търкаля надолу по стълбите. Играе си.
Когато стигнахме до стълбите, една черна гумена топка тупна на последното стъпало. Хванах я и я разгледах. На горния край на стълбището се бе излегнал Боб с протегнати напред лапи и махаше леко с опашка. Аз му я подхвърлих. Той я хвана внимателно, подъвка я известно време с видимо удоволствие, после я прекара между лапите си и започна лекичко да я побутва с муцуната си напред, докато най-после тя се затъркаля надолу по стълбите. Боб я наблюдаваше и махаше като луд с опашка.
— Може да стои така с часове, сър. Обичайното му занимание. Цял ден би се забавлявал с него. Стига вече, Боб. Господата са тук по друга работа, а не за да си играят с теб.
Кучето много допринася за приятелските отношения. Нашият интерес и внимание към Боб сломиха естествената резервираност на добрата прислужница. Докато се качвахме нагоре към спалните, тя словоохотливо ни разказа за блестящата проницателност на Боб. Топката остана долу до стълбите. Когато минахме покрай него, той ни изгледа с дълбоко презрение и горделиво слезе, за да си я вземе. Тръгнахме надясно и аз го видях да се качва отново по стълбите с топката в уста, а походката му бе като на старец, принуден от безразсъдни хора да върши неподходящи за възрастта му неща.
Докато разглеждахме спалните, Поаро внимателно започна да разпитва нашата водачка.
— Тук са живели четири госпожици Аръндел, нали?
— Отначало да, сър. Но то е било, преди да постъпя на работа в къщата. Когато дойдох, тук бяха само мис Агнес и мис Емили. Мис Агнес почина наскоро след пристигането ми. Тя бе най-младата. Изглеждаше странно, че си отиде преди сестра си.
— Предполагам, че не е била така добре със здравето, както сестра си?
— Не, сър, това е странното. Моята мис Аръндел, мис Емили, винаги е била с деликатно здраве. През целия си живот е имала работа с лекари. Мис Агнес беше по-силната и по-здравата, но все пак почина първа, а мис Емили, която от дете е била с крехко здраве, надживя цялото семейство. Понякога се случват странни неща.
— Учудващо е колко често става така.
Поаро се впусна в някаква напълно измислена история (сигурен бях) за негов чичо инвалид, която няма да повтарям тук. Достатъчно е да ви уверя, че тя постигна нужния ефект. Разговори за смъртта и нещата около нея развързват много по-лесно езика на хората, отколкото която и да било друга тема. Поаро вече задаваше въпроси, на които само преди двайсет минути прислужницата би погледнала с враждебност и подозрение.
— Заболяването на мис Аръндел продължително и мъчително ли беше?
— Не, не бих казала, сър. Тя си беше болнава, разбирате ли, от дълго време, още от по-миналата зима. Тогава от жълтеницата беше много зле. На заболелите лицата им стават жълти, а и бялото на очите им…
— Да, наистина… (последва историята за един братовчед на Поаро, който бил станал ужасно жълт).
— Точно така, точно както го описахте, сър. Бедната, беше толкова болна. Не можеше да става. Ако ме питате, доктор Грейнджър едва ли се надяваше, че тя ще оздравее. Но се държеше много добре с нея, шегуваше се дори, знаете ли. „Решихте ли вече да се предадете и да си поръчате надгробната плоча?“ — закачаше я той. А тя му отговаряше: „Останали са ми още малко сили, докторе.“ И той ѝ заявяваше: „Правилно, така ви искам.“ Дойде една болнична сестра и реши, че всичко е свършило, дори веднъж подметна на доктора, че според нея е по-добре да не притесняваме старата дама, като я насилваме да яде. Но докторът ѝ се скара. „Глупости — скастри я той. — Да я притеснявате ли? Напротив, трябва да я тормозите, за да приеме храната.“ В еди-колко си часа телешки бульон, после няколко чаени лъжички с бренди и накрая каза нещо, което никога няма да забравя: „Вие сте млада, моето момиче — обърна се към нея той, — не знаете каква жажда за живот има у възрастните хора. Младите са тези, които хвърлят топа. Умират, защото нямат вкус към живота. Когато ми посочите човек, живял повече от седемдесет, вие ми показвате борец — някой, който е имал воля да живее“. И е вярно, сър. Винаги отбелязваме колко приятни са възрастните хора с жизнеността и способността си да запазят уменията си. Но както се изрази докторът, затова живеят толкова дълго и стигат до дълбока старост.