— Много мъдри думи казахте, много мъдри! И мис Аръндел ли беше такава? Жизнена, с вкус към живота?
— О, да, разбира се, сър. Здравето ѝ не бе добро, но имаше проницателен ум. И както ви споменах, тя се пребори с болестта. За изненада на сестрата, едно надуто младо създание с колосани якички и маншети, и много капризна. Искаше по всяко време да има чай.
— Значи се е възстановила съвсем — отбеляза Поаро.
— Да, наистина, сър. Разбира се, в началото се налагаше господарката да внимава много и да пази диета. Всичко трябваше да бъде сварено или задушено, никакви мазнини, а не биваше да яде и яйца. Храната ѝ беше твърде еднообразна.
— Все пак най-важното нещо е било да се възстанови.
— Да, сър. Е, от време на време състоянието ѝ се влошаваше. Аз наричах пристъпите жлъчни кризи. След време стана малко небрежна към храната си. Но все пак тези кризи не бяха много сериозни, докато не дойде последната.
— Приличаше ли на заболяването ѝ отпреди две години?
— Да, беше точно същото, сър. Тази опасна жълтеница, отново отвратителният жълт цвят, ужасните прилошавания и всичко останало. Бедната, боя се, че сама си го докара. Ядеше доста неща, които ѝ бяха забранени. Онази нощ, когато ѝ стана зле, вечеря къри, а, както знаете, сър, кърито е доста тежко и мазно.
— Болестта я връхлетя внезапно, нали?
— Ами така изглеждаше, сър, но доктор Грейнджър каза, че ѝ се е трупало от известно време. Простуда — тогава времето бе доста променливо — и прекалено обилна храна.
— Сигурно компаньонката ѝ, май че се казваше мис Лосън, нали, е могла да я предпази от неподходящата храна?
— О, не мисля, че думата на мис Лосън се чуваше кой знае колко много. Мис Аръндел не търпеше някой да я командва.
— Мис Лосън беше ли тук по време на предишното ѝ боледуване?
— Не, дойде по-късно. Преди около година.
— Предполагам, че преди нея е имала и други компаньонки?
— О, доста, сър.
— Като че ли компаньонките ѝ не са се задържали толкова дълго, колкото прислужниците ѝ — усмихна се Поаро.
Жената се изчерви.
— Е, виждате ли, сър, различно е. Мис Аръндел не излизаше много навън и в една или друга степен… — тя замълча.
Поаро я погледна за миг и заяви:
— Манталитетът на възрастните дами ми е известен. Копнеят за нещо ново, нали? Те май че изцеждат човек докрай.
— Е, добре го казахте, сър. Съвсем точно. Когато идваше нова компаньонка, на мис Аръндел винаги ѝ беше интересно. Разпитваше я за живота ѝ, за детството ѝ, къде е била, какво мисли за някои неща и когато научеше всичко за нея, е, на нея ѝ… ами, предполагам, че „доскучаваше“ е точната дума.
— Права сте. И, между нас да си остане, дамите, които работят като компаньонки, обикновено не са много интересни… много забавни, а?
— Не, наистина, сър. Повечето са малодушни създания. Доста глуповати. На мис Аръндел скоро ѝ писваше от тях, така да се каже. И тя правеше промяна. Вземаше някоя друга.
— Все пак трябва да е била необичайно привързана към мис Лосън.
— О, не мисля така, сър.
— Има ли нещо забележително в мис Лосън?
— Не бих казала, сър. Съвсем обикновен човек.
— Вие харесвахте ли я?
Жената леко повдигна рамене.
— Въобще не може да става дума за харесване. Вечно се суетеше, обикновена прислужница, но пълна с тези глупости за духове.
— Духове? — Поаро застана нащрек.
— Да, сър, духове. Седите в тъмна стая около кръгла маса и мъртвите идват и ви говорят. Няма нищо общо с религията, казвам аз. Нима не знаем, че душите на починалите са на заслуженото си място и изобщо не го напускат?
— Значи мис Лосън е била спиритистка! А мис Аръндел също ли вярваше?
— На мис Лосън много ѝ се искаше да е така! — отсече жената, а в гласа ѝ имаше нотка на злорадство.
— Значи не е вярвала? — повтори Поаро.