— Господарката имаше здрав разум — изсумтя тя. — Но все пак не твърдя, че не се забавляваше. „Искам да ме убедят“ — казваше тя. Често поглеждаше към мис Лосън и възкликваше: „Бедна моя, колко е глупаво от твоя страна да си толкова увлечена!“
— Разбирам. Тя не е вярвала, но за нея заниманието е било източник на забавления.
— Да, сър. Понякога се чудя, дали тя… Ами, дали все пак не се е пошегувала с тях, като е завъртала масичката или нещо подобно. А в това време другите са били ужасно сериозни.
— Другите?
— Мис Лосън и двете сестри Трип.
— Значи мис Лосън е била убедена спиритистка?
— Вярва в спиритизма като в евангелието, сър.
— И, разбира се, мис Аръндел е била много привързана към мис Лосън?
Поаро за втори път зададе този въпрос и получи същия отговор.
— Ами, едва ли, сър.
— Но как така? След като ѝ е завещала всичко, сигурно е била привързана към нея, нали?
Промяната се забеляза мигновено. Човешкото същество изчезна. Отново се върна съвестната прислужница. Жената се затвори в себе си и каза с безизразен глас, в който имаше укор за прекалено фамилиарния въпрос.
— Едва ли е моя работа на кого е завещала парите си господарката, сър.
Усетих, че Поаро обърка работата. След като бе предразположил жената, сега я отблъсна. Беше достатъчно разумен да не се опитва да си възвърне загубените позиции. Зададе няколко обикновени въпроса за размерите и броя на спалните и тръгна към стълбището.
Боб бе изчезнал, но когато стигнах до стълбите, се подхлъзнах и едва не паднах. Хванах се здраво за перилата. Погледнах в краката си и видях, че по невнимание съм настъпил топката на Боб, която той бе оставил в горния край на стълбището.
Жената побърза да се извини.
— Съжалявам, сър, Боб е виновен. Оставя си топката там. А тя не се вижда на тъмния килим. Един ден някой ще се пребие. Горката ми господарка заради нея падна ужасно. Можеше да умре.
Поаро се закова на стълбите.
— Казвате, че е имало инцидент?
— Да, сър. Боб бе оставил топката си тук, както често прави, а господарката излезе от стаята си, подхлъзна се на нея и падна надолу по стълбите. Можеше да се убие.
— Нарани ли се много?
— Не толкова тежко, колкото можеше да се очаква. Доктор Грейнджър каза, че е имала голям късмет. Одраска си главата и си натърти гърба. Е, разбира се, имаше и доста охлузвания. Изпадна в шок. Беше на легло около седмица, но нямаше нищо сериозно.
— Отдавна ли се случи?
— Около една-две седмици, преди да умре.
Поаро се наведе, за да вдигне нещо, което бе изпуснал.
— Извинете ме… писалката ми… А, да, ето я. — Той се изправи и отбеляза: — Много е безотговорен този господин Боб.
— Е, какво да го правим, сър — отвърна снизходително жената. — Той е почти като човек, но не можем да искаме всичко от него. Виждате ли, господарката не спеше добре, ставаше, слизаше долу и обикаляше из къщата.
— Често ли го правеше?
— Почти всяка нощ. Но не искаше никой да се суети около нея, дори мис Лосън.
Поаро влезе отново в гостната.
— Прекрасна стая — отбеляза той. — Чудя се дали в тази чупка ще има място за библиотеката ми? Как мислите, Хейстингс?
Съвсем объркан, аз внимателно отвърнах, че е трудно да се каже.
— Да, размерите подвеждат. Моля ви, вземете малката ми ролетка и вижте каква е ширината ѝ, а аз ще я запиша.
Покорно взех ролетката, която Поаро ми подаде, и под неговото ръководство направих редица измервания, а той си ги записваше на гърба на един плик.
Точно се чудех защо не използва джобния си бележник, за да пише в него, когато той ми подаде плика с думите:
— Така е, нали? Може би ще е по-добре да ги проверите.
На плика нямаше никакви цифри. Вместо тях беше написано: „Когато отново се качим горе, престорете се, че сте се сетили за някаква среща и я помолете да ви разреши да се обадите по телефона. Помолете жената да ви придружи и я задръжте колкото може по-дълго.“
— Всичко е наред — отговорих аз и прибрах илика в джоба си. — Бих казал, че и двете библиотеки ще паснат чудесно.
— Трябва да съм съвсем сигурен. Бих искал, ако не ви затруднява много, да погледна отново голямата спалня. Не съм сигурен, че добре си спомням свободните места покрай стените.
— Естествено, сър. Не се притеснявайте. Отново се качихме горе. Поаро измери част от едната стена и точно когато започна да коментира на глас възможното разположение на леглото, гардероба и писалището, аз погледнах часовника си и възкликнах високо:
— Боже мой, знаете ли, че вече е три часът? Какво ще си помисли Андерсън? Трябва да му се обадя по телефона. — Обърнах се към жената. — Чудя се дали не бих могъл да използвам вашия телефон, ако имате?