— Ама, разбира се, сър. Намира се в малката стая до вестибюла. Ще ви заведа.
Тя забърза надолу с мен и ми показа телефона. Аз обаче я помолих да ми помогне да намерим номера в телефонния указател. Най-сетне позвъних на някакъв господин Андерсън от съседния град Харчестър. За щастие бе излязъл. Оставих му съобщение, че не е толкова важно и че ще се обадя по-късно.
Когато излязох от стаичката, Поаро беше вече слязъл долу и стоеше във вестибюла. Зелените му очи леко блестяха. Не знаех причината за вълнението му, но усещах, че беше развълнуван.
— Падането от стълбите сигурно е било голям шок за господарката ви. Изглеждаше ли обезпокоена за Боб и за топката му след инцидента?
— Странно е, че го казвате, сър. Тя много се разтревожи. Когато вече умираше, тя бълнуваше и говореше несвързани думи за Боб и за топката му и нещо за една картина, която била открехната.
— Една картина, която била открехната — повтори замислено Поаро.
— Разбира се, няма никакъв смисъл, сър, но нали разбирате, тя говореше несвързано.
— Един момент… Трябва отново да отида в гостната.
Той се помота из стаята и разгледа украшенията.
Вниманието му бе привлечено от голяма кана с капак. Стори ми се, че не е от особено фин порцелан. Викторианска вещ. На нея бе изрисуван булдог с тъжна муцуна, седнал пред една входна врата. Отдолу имаше надпис: „Цяла нощ навън, защото нямам ключ“.
Поаро, за чийто вкус, винаги съм знаел, че е безнадеждно буржоазен, изглеждаше захласнат от възторг.
— Цяла нощ навън, защото нямам ключ — промърмори той. — Колко забавно! Отнася ли се и за нашия господин Боб? Той остава ли понякога навън през нощта?
— Много рядко, сър. О, много рядко. Той е добро куче.
— Сигурен съм, че е така. Но дори и най-добрите кучета…
— О, абсолютно вярно, сър. Няколко пъти излиза навън и се върна около четири часа сутринта. После седеше на стъпалото и лаеше, докато му отворим.
— Кой го пускаше? Мис Лосън ли?
— Ами всеки, който го чуеше, сър. Последния път беше мис Лосън. Беше в нощта, в която се случи инцидентът с господарката. А Боб се прибра около пет часа. Мис Лосън побърза да го пусне, преди да беше успял да вдигне голям шум. Страхуваше се, че ще я събуди, а и не беше ѝ споменала, че Боб е навън, за да не я тревожи.
— Разбирам. Помислила си е, че е по-добре да не съобщава на мис Аръндел, така ли?
— Поне така твърдеше, сър. Заяви: „Той сигурно ще се върне. Винаги го е правил, но тя може да се разтревожи, а няма да е добре за нея.“ Ето защо ние премълчахме случката.
— Боб харесваше ли мис Лосън?
— Ами, разбирате ли, той по-скоро се държеше надменно с нея, сър. Кучетата понякога се държат така. Тя бе мила с него. Наричаше го добро куче, хубаво куче, но той я гледаше някак насмешливо и не обръщаше никакво внимание на думите ѝ.
— Разбирам — кимна Поаро.
Изведнъж направи нещо, което ме изненада.
Извади от джоба си писмото, което получи тази сутрин.
— Елън, знаете ли нещо за това?
Изражението на лицето ѝ видимо се промени. Челюстта ѝ увисна и тя се втренчи в Поаро с почти комично объркване.
— Ами… — заекна жената. — Не съм си и помислила!
Може би думите ѝ прозвучаха несвързано, но не оставиха никакво съмнение за смисъла, който вложи в тях.
Тя се окопити и бавно изрече:
— Вие ли сте господинът, за когото е било предназначено писмото?
— Да. Аз съм Еркюл Поаро.
Както повечето от хората и Елън не бе погледнала името в разрешителното, което Поаро ѝ показа при пристигането ни. Тя леко кимна с глава.
— Така беше. Еркюл Поарот — тя добави „с“ към малкото име и произнесе буквата „т“ във фамилията. — Я виж ти! — възкликна жената. — Готвачката ще се изненада.
Поаро се намеси веднага:
— Няма ли да е по-разумно да отидем в кухнята и там, в компанията на вашата приятелка, да поговорим отново за всичко?
— Ами… ако нямате нищо против, сър.
В гласа на Елън се долови известно колебание. Предложението бе неочаквано за нея. Но естественото поведение на Поаро я убеди и ние се отправихме към кухнята. Там тя обясни на едрата жена с приятно лице, която точно сваляше чайника от газовия котлон, създалото се положение.
— Никога няма да повярваш, Ани. Всъщност този е господинът, за когото е било предназначено писмото. Нали се сещаш, писмото, което намерих при попивателната хартия.
— Имайте предвид, че нищо не зная — обади се Поаро. — Може би ще ми обясните защо писмото е бяло пуснато толкова късно.
— Ами, сър, честно казано, не знаех как да постъпя. И двете не знаехме, нали?
— Наистина не знаехме — потвърди готвачката.
— Виждате ли, сър, когато мис Лосън преглеждаше вещите на господарката след смъртта ѝ, много от нещата бяха раздадени или изхвърлени. Сред тях имаше и една, мисля че ѝ казват папка с листове за писма и попивателни хартии. Беше много красива, с изрисувана момина сълза на нея. Господарката винаги я използваше, когато пишеше писма в леглото. Е, мис Лосън не я искаше и ми я подари заедно с разни други дреболии, които бяха на господарката. Аз я прибрах в едно чекмедже и едва вчера я извадих. Канех се да сменя попивателните, за да е готова, когато ми потрябва. В нея имаше нещо като джобче, аз си пъхнах ръката и намерих писмо с почерка на господарката. Та вече споменах, не знаех какво да правя. Беше написано от господарката и си помислих, че тя сигурно го е пъхнала там с намерение да го изпрати на следващия ден, а после е забравила. Горката, често ѝ се случваше. Веднъж стана същото с един документ за банката и никой не можеше да се сети къде може да е забутан. Най-после се намери в преградата за писма на писалището.