— Беше ли немарлива?
— О, не, сър, напротив. Винаги си прибираше и подреждаше нещата. И в това беше бедата. Щеше да е по-добре, ако ги оставяше разхвърляни. Често се случваше да ги прибере, а после да забрави къде ги е сложила.
— Като топката на Боб например? — попита с усмивка Поаро.
Умният териер току-що се бе прибрал отвън и отново приятелски ни поздрави.
— Да, наистина, сър. Когато Боб престанеше да си играе, тя прибираше топката му. Но с нея всичко беше наред, защото си имаше определено място — чекмеджето, което ви показах.
— Разбирам. Но аз ви прекъснах, моля, продължете. Открили сте писмото в папката и после?
— Да, сър, така беше. Попитах Ани как мисли, че е най-добре да постъпим. Не ми се искаше да го хвърля в огъня, а, разбира се, не бих си и помислила да го отворя, нито пък Ани, а и не смятахме, че е работа на мис Лосън. И след като обсъдихме въпроса, аз просто залепих една марка, отскочих до пощенската кутия и го пуснах.
— Voila13 — леко се извърна към мен Поаро.
Не можах да се въздържа и язвително подметнах:
— Впечатляващо е колко просто се оказа обяснението.
Той изглеждаше малко унил и може би не трябваше да реагирам така бързо.
Поаро се обърна отново към Елън.
— Както отбеляза приятелят ми, обяснението се оказа много просто. Разбирате, че когато получих писмото с дата отпреди повече от два месеца, доста се изненадах.
— Да, предполагам, че сте се изненадали, сър. Не помислихме за това.
— Аз също… — Поаро се покашля — се чувствам малко раздвоен. Виждате ли, писмото… е един вид пълномощно, с което мис Аръндел е пожелала да ми повери нещо. Нещо от личен характер. — Той важно прочисти гърлото си и продължи: — Сега, след като мис Аръндел е мъртва, аз се колебая какво да направя. Дали при тези обстоятелства мис Аръндел би пожелала да се съобразя с желанието ѝ или не? Трудно е, много е трудно.
Двете жени го погледнаха с уважение.
— Струва ми се, че ще трябва да се консултирам с адвоката на мис Аръндел. Имала е адвокат, нали?
— О, да, сър — отговори бързо Елън. — Мистър Първис от Харчестър.
— Той беше ли запознат с делата ѝ?
— Мисля, че да, сър. Той винаги е работил за нея, откакто аз съм тук. След падането тя изпрати да го повикат.
— Падането по стълбите ли?
— Да, сър.
— И кога точно го повика?
— В деня след Великден — намеси се готвачката. — Добре си спомням. Останах по празниците, за да се погрижа за гостите ѝ, а почивния ден си взех в сряда.
Поаро извади от джоба бележника си.
— Така, така. Тази година Великден е бил на дванайсети, а инцидентът с мис Аръндел е станал на четиринайсети. Писмото ѝ до мен е било написано три дни по-късно. Жалко, че не е било изпратено навреме. Все пак може да се окаже, че не е прекалено късно… — Той замълча, после продължи: — Струва ми се, че… ъъъ… че задачата, с чието решение е искала да се захвана, е била свързана с някой… ъъъ… от гостите, за които току-що ми споменахте.
Тази забележка, която си беше чиста догадка, получи мигновен отговор. По лицето, на Елън премина сянка. Тя се обърна към готвачката, която я погледна многозначително.
— Сигурно за мистър Чарлз — заяви тя.
— Бихте ли ми казали кои бяха тук? — попита Поаро.
— Доктор Таниос и мис Бела — съпругата му, мис Тереза и мистър Чарлз.
— Те са племенниците ѝ, така ли?
— Да, сър. Разбира се, доктор Таниос не ѝ е роднина. Всъщност той е чужденец. Мисля, че е грък или нещо подобно. Ожени се за мис Бела, племенницата на мис Аръндел, дъщерята на сестра ѝ. Мистър Чарлз и мис Тереза са брат и сестра.
— О, да, разбирам. Семейно тържество. И кога си заминаха?
— В сряда сутринта, сър. Доктор Таниос и мис Бела дойдоха отново в края на следващата седмица, защото се тревожеха за мис Аръндел.