— А мистър Чарлз и мис Тереза?
— Те дойдоха в края на по-следващата седмица, този, преди тя да почине.
Усещах, че любопитството на Поаро е огромно. Не виждах смисъл във въпросите му. Той получи обяснение на загадката си и според мен колкото по-скоро се оттеглеше, толкова по-добре би било за достойнството му.
Тази мисъл като че ли премина и през неговата глава.
— Eh bien — каза той. — Сведенията, които ми дадохте, са много полезни за мен. Трябва да се консултирам с мистър Първис, струва ми се, че така го нарекохте, нали? Много ви благодаря за помощта. Той се наведе и потупа Боб. — Brave chien, va14. Обичал си господарката си.
Боб му отговори приятелски и изпълнен с надежда, че ще си поиграят малко, отиде и донесе буца въглища. Скараха му се и му взеха буцата. Погледна ме, като че ли търсеше съчувствие.
„Тези жени — сякаш казваше той. — Много са щедри за храна, но им липсва спортен дух!“
Девета глава
Възстановяване на инцидента с топката на кучето
— Е, Поаро — подхванах аз, когато портата на Литългрийн Хаус се затвори след нас, — надявам се, че сега сте удовлетворен!
— Да, приятелю. Удовлетворен съм.
— Слава Богу! Цялата тази мистерия намери своето обяснение! Митът за злата компаньонка и богатата стара дама се разби на пух и прах. Закъснялото писмо и дори прословутият инцидент с топката на кучето се разкриха в истинската си същност. Всичко се нареди задоволително и си дойде на мястото.
Поаро се изкашля малко сухо и отговори:
— Не бих използвал думата задоволително, Хейстингс.
— Но вие го направихте преди минута.
— Не, не. Не казах, че случаят ме е удовлетворил. Имах предвид само, че любопитството ми е задоволено. Зная истината за инцидента с топката на кучето.
— Оказа се много елементарно!
— Не е толкова елементарно, колкото си мислите — той поклати енергично глава и продължи. — Зная една дреболия, която на вас не ви е известна.
— И коя е тя? — попитах го скептично аз.
— Зная, че в перваза в горния край на стълбите е забит пирон.
Аз се втренчих в него. Лицето му бе доста мрачно.
— Е — промълвих аз след една-две минути, — и защо да не е там?
— Въпросът е, Хейстингс, защо е там.
— Откъде да зная. Вероятно поради някакви причини, свързани с домакинството. Има ли някакво значение?
— Разбира се, че има значение. А не мога да измисля никаква причина, която да наложи да се забива пирон в перваза точно там. Освен това е бил внимателно боядисан, за да не се вижда.
— За какво намеквате, Поаро? На вас известна ли ви е причината?
— Лесно мога да си я обясня. Ако искате да опънете здраво тънко въженце или тел напряко на стълбите на около педя от пода, от едната страна бихте могли да го завържете за перилата, но на вътрешната страна откъм стената ще имате нужда от пирон или от нещо подобно, за да го закрепите.
— Поаро! — извиках аз. — Какво намеквате, за Бога?
— Mon cher ami15, аз възстановявам инцидента с топката на кучето. Искате ли да чуете какво се е случило според мен?
— Да.
— Eh bien, някой е забелязал навика на Боб да оставя топката см в горния край на стълбите. Опасно е. Може да предизвика злополука. — Поаро замълча за миг, после продължи с леко променен глас: — Ако искате да убиете някого, Хейстингс, какво бихте направили?
— Аз… ами… не зная. Бих си измислил някакво алиби или нещо такова, предполагам.
— Уверявам ви, че такава постъпка би била трудна и опасна. Но вие не сте хладнокръвен и предпазлив убиец. Не ви ли е идвало наум, че най-лесният начин да се отървете от някой, който стои на пътя ви е, да се възползвате от злополука? Злополуки се случват непрекъснато. А понякога, Хейстингс, може да се направи така, че да се случат! — Той помълча малко и продължи: — Фактът, че кучето оставя топката си в горния край на стълбите, струва ми се, е дал на убиеца идеята. Мис Аръндел е имала навика да излиза нощно време от стаята си и да обикаля из къщата. Зрението ѝ не е било добро и е било съвсем правдоподобно да се подхлъзне на топката и да падне надолу по стълбите. Но предвидливият убиец не оставя нещата на случайността. Едно въженце, опънато напряко в горния край на стълбите, би свършило по-добра работа. Така тя със сигурност би си счупила главата. И когато всички хора от къщата се появяват, причината за злополуката се вижда ясно — топката на Боб!
— Ужасно! — извиках аз.
— Да — продължи мрачно Поаро. — Било е ужасно… Но неуспешно… Мис Аръндел се е наранила леко, но е могла да си счупи врата. Какво разочарование за непознатия ни приятел! Но мис Аръндел е много проницателна възрастна дама. Всички са ѝ казвали, че се е подхлъзнала на топката и наистина тя е била там, но когато си е припомнила случката, е разбрала, че злополуката е била причинена от нещо друго. Не се е спънала в топката. После си е спомнила и още една подробност. Спомнила си е, че в пет сутринта е чула Боб да лае, за да го пуснат вкъщи. Всичко дотук е в рамките на догадките, признавам, но вярвам, че съм прав. Предната вечер мис Аръндел лично е прибрала в чекмеджето топката на Боб. После той е излязъл и не се е върнал. В такъв случай не Боб е оставил топката в горния край на стълбите.