— Това са само предположения, Поаро — отбелязах аз.
— Не съвсем, приятелю възрази той. — Докато мис Аръндел е бълнувала, тя е споменала няколко важни неща. Нещо за топката на Боб и за „открехната картина“. Нали разбирате?
— Ни най-малко.
— Любопитно. Достатъчно добре познавам езика ви, за да зная, че не се казва за картина, че е открехната. Открехва се врата. Картината се отмества.
— Или просто се изкривява.
— Или просто се изкривява, както казахте. Ето защо веднага разбрах, че Елън е объркала значението на думите, които е чула. Мис Аръндел не е произнесла „открехната“, а „кана“16. И сега в гостната има една порцеланова кана, която се набива на очи. Вече бях видял, че на нея е нарисувано куче. Спомних си за бълнуванията и се върнах, за да я разгледам отблизо. Открих, че надписът на нея е за куче, което е било цяла нощ навън. Разбирате ли нишката на несвързаните мисли на тази жена? Боб е бил като кучето, изрисувано на каната. Вън през цялата нощ. Така че не е могъл да остави топката си на стълбите.
— Вие сте дяволски находчив, Поаро! — възкликнах аз с възторг, колкото и да не ми се искаше в момента да го призная. Поразява ме начинът, по който мислите за тези неща!
— Аз не „мисля за тях“. Те са там, съвсем явни, и всеки може да ги види. Eh bien, разбирате ли положението? Мис Аръндел е на легло, след като е паднала, но я обземат подозрения. Чувства, че може би те са абсурдни и са плод на фантазиите ѝ, но все пак съществуват. „След инцидента с топката на кучето тревогата ми нарасна“. И така, тя ми пише, но за жалост писмото ѝ стигна до мен едва след два месеца. Кажете ми, писмото ѝ не съответства ли изцяло на фактите?
— Да — признах аз. — Съответства.
— Има още един момент, на който си струва да се спрем — продължи Поаро. — Мис Лосън е настоявала фактът, че Боб е бил навън през цялата нощ, да не стигне до ушите на мис Аръндел.
— Мислите, че тя…
— Мисля, че този факт трябва да се изясни много внимателно.
Разсъждавах минута-две по въпроса.
— Е — въздъхнах аз, — всичко е много интересно, искам да кажа като упражнение за ума. И ви свалям шапка. Майсторски възстановихте случилото се. Наистина жалко, че старата дама е починала.
— Да, жалко. Тя ми пише, че някой се опитва да я убие (в крайна сметка писмото се свежда до това) и после много скоро умира.
— Да — съгласих се аз. — И вие сте страшно разочарован, че е починала от естествена смърт, нали? Хайде, признайте си.
Поаро вдигна рамене.
— Или може би си мислите, че е била отровена — подметнах язвително аз.
Поаро поклати глава някак песимистично.
— Наистина изглежда така, сякаш мис Аръндел е починала от естествена смърт.
— И следователно — казах аз, — ще се върнем в Лондон с подвити опашки.
— Пардон, приятелю, но няма да се връщаме в Лондон.
— Какво искате да кажете, Поаро? — повиших глас аз.
— Ако кучето види заек, ще го зареже ли, за да се върне в Лондон? Не, ще го преследва до дупката му.
— И какво означава това?
— Кучето лови зайци. Еркюл Поаро лови убийци. В случая имаме убиец, един убиец, чието престъпление се е провалило, но все пак е убиец. И аз, приятелю, ще го гоня до дупка, него или нея, както може да се окаже.
Той рязко се обърна и тръгна към портата на една къща.
— А сега накъде, Поаро?
— В дупката, приятелю. Тук е домът на доктор Грейнджър, който е лекувал мис Аръндел при последното ѝ заболяване.
Доктор Грейнджър беше на около шейсет години. Лицето му беше слабо, с изпъкнали скули и волева брадичка, с рунтави вежди и много проницателни очи. Погледът му с интерес се местеше ту към мен, ту към Поаро.
— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той с готовност.
Поаро започна да говори помпозно:
— Бих искал да ви се извиня, доктор Грейнджър, за нахълтването ни. Трябва веднага да си призная, че не идвам при вас на преглед.
— Радвам се да го чуя — сухо отвърна доктор Грейнджър. — Изглеждате съвсем здрав!