— Бих искал да обясня целта на посещението си — продължи Поаро. — Истината е, че пиша книга за живота на покойния генерал Аръндел, който, както разбрах, няколко години преди да умре, е живял в Маркет Бейзинг.
Лекарят доста се изненада.
— Да, генерал Аръндел е живял тук до смъртта си. В Литългрийн Хаус, нагоре по пътя, веднага след банката. Вероятно вече сте били там?
Поаро кимна, а лекарят продължи:
— Но много преди аз да дойда тук през 1919.
— Познавали сте дъщеря му, покойната мис Аръндел?
— Да, добре познавах мис Емили Аръндел.
— Както сигурно разбирате, за мен бе голям удар, когато узнах, че мис Аръндел е починала наскоро.
— В края на април.
— И аз така бях осведомен. Виждате ли, разчитах на нея да ме осведоми за някои подробности, от личен характер, както и да ми разкаже спомени за баща си.
— Да, да. Но не виждам с какво мога да ви помогна.
— Генерал Аръндел няма ли други живи синове или дъщери? — попита Поаро.
— Не. Всички починаха.
— Колко деца бяха?
— Пет. Четири дъщери и един син.
— А внуци?
— Чарлз Аръндел и сестра му Тереза. Може да се свържете с тях. Но те едва ли ще ви бъдат от полза. Младото поколение не се интересува особено от дядовците си. Освен тях има и една мисис Таниос, но се съмнявам, че и от нея ще разберете нещо.
— Може би имат семейни документи?
— Може би. Но не съм сигурен. Зная, че след смъртта на мис Емили много неща бяха разчистени и изгорени.
Поаро въздъхна разочаровано.
Грейнджър го погледна с любопитство.
— С какво е интересен старият Аръндел? Никога не съм чувал да е бил нещо особено.
— Уважаеми господине — очите на Поаро блеснаха фанатично, — нали ви е известна фразата, че Историята не знае нищо за най-великите си мъже? Наскоро вестниците разгласиха нови факти, които хвърлят съвършено различна светлина върху индийските бунтове. Има някаква тайна история. И в нея Джон Аръндел е играл значителна роля. Всичко е впечатляващо, много впечатляващо! И нека ви кажа, уважаеми господине, в настоящия момент въпросът е от особен интерес. Индия и политиката на Англия към нея са парливата тема на деня.
— Хм — изсумтя докторът. — Чувал съм, че старият генерал Аръндел доста е приказвал за въпросните бунтове. Дори се смяташе, че има някаква награда.
— Кой ви каза?
— Една жена, мис Пибоди. Между другото, можете да я посетите. Тя е най-старият ни жител и познава отблизо семейство Аръндел. А клюките са основното ѝ забавление. Струва си да я видите заради самата нея, голям чешит е.
— Благодаря ви. Чудесна идея. Навярно ще ми дадете и адреса на младия мистър Аръндел, внука на генерала?
— На Чарлз? Да, мога да ви свържа с него. Но той е безотговорен млад дявол. За него семейната история не означава нищо.
— Млад ли е?
— Той е това, което един стар мърморко като мен нарича млад човек — пошегува се докторът. — Около тридесетте. От онзи тип млади хора, които се раждат, за да създават неприятности на семействата си. Личен чар и нищо повече. Пътувал е по света, но никъде не е сторил добро.
— Безспорно леля му е била привързана към него? — подметна Поаро. — Често става така.
— Хм… не зная. Емили Аръндел не беше глупава. Доколкото ми е известно, никога не е успявал да измъкне пари от нея. Старицата беше труден човек. Харесвах я и я уважавах. Беше като стар войник.
— Внезапно ли почина?
— Да, в известен смисъл. Въпреки че през последните години здравето ѝ не беше добро. Но успя да се измъкне от някои тежки моменти.
— Говори се, съжалявам, че повтарям клюки — Поаро разпери обезоръжаващо ръце, — че се е скарала със семейството си.
— Думата „скарала“ не е съвсем точна — отвърна бавно доктор Грейнджър. — Чух, че не се стигало до открит скандал.
— Моля да ме извините, може би съм малко недискретен.
— Не, не. Обществото има право да бъде информирано.
— Разбрах, че не е оставила парите си на семейството си.
— Да, остави ги на една страхлива, пърхаща кокошка, компаньонката ѝ. Странна постъпка. Не мога да я разбера. Не е типично за нея.
— Е, добре — замислено каза Поаро, — не е трудно човек да си представи, че може да се случи подобно нещо. Една стара дама, крехка и болнава. Силно зависима от човека, който се грижи за нея. Една умна жена с известен личен чар може да постигне силно влияние над нея.
Думата „влияние“ изглежда му подейства като червеното на бик.
Доктор Грейнджър изсумтя възмутено.
— Влияние! Влияние! Нищо подобно! Емили Аръндел се отнасяше с Мини Лосън по-лошо, отколкото с куче. Типично за нейното поколение. Жените, които изкарват прехраната си като компаньонки, обикновено са глупави. Ако имаха малко повече мозък, биха си намерили по-добър начин да си припечелват хляба. Емили Аръндел не приемаше радушно глупачките. Обикновено всяка година изхвърляше някое бедно дяволче. Влияние! Нищо подобно!