Поаро нагази в опасни води.
— Възможно ли е — предположи той — да има стари семейни писма и документи, които тази… ъъъ… Лосън притежава.
— Може би — съгласи се Грейнджър. — Обикновено доста неща се съхраняват в къщата на една стара дама. Не мисля, че мис Лосън е успяла да прерови дори и половината.
— Много ви благодаря, доктор Грейнджър. Бяхте много любезен.
— Няма за какво — отвърна лекарят. — Съжалявам, че не можах да ви помогна с нищо. Мис Пибоди е вашият шанс. Живее в Мортън Манър, на около миля оттук.
Поаро помириса големия букет от рози върху масата на лекаря.
— Прекрасно — промърмори той.
— Да, и аз мисля така. Въпреки че не мога да усетя аромата им. Загубих обонянието си при един грип преди четири години. Хубаво признание от един лекар, нали? Докторе, излекувай се! Ужасно неприятно. Не мога да се насладя на пушенето, както преди.
— Да, жалко. Между другото, ще ми дадете ли адреса на младия Аръндел?
— Ще ви го дам. — Изпрати ни до вестибюла и се провикна: — Доналдсън! Колегата ми — поясни той. — Той сигурно го има. Сгоден е за Тереза, сестрата на Чарлз. Доналдсън! — провикна се отново той.
От една стая в дъното на къщата излезе млад мъж. Беше среден на ръст с доста безцветна външност. Обноските му бяха изискани. Човек не можеше да си представи по-голям контраст между него и доктор Грейнджър.
Той му обясни какво желаем.
Светлосините, почти прозрачни очи на доктор Доналдсън ни разглеждаха изучаващо. Когато заговори, гласът му прозвуча сухо, но учтиво.
— Не зная точно къде можете да намерите Чарлз — каза той, — но ще ви дам адреса на мис Тереза Аръндел. Несъмнено тя ще е в състояние да ви свърже с брат си.
Поаро го увери, че това би било чудесно.
Докторът написа адреса на лист от бележника си, откъсна го и го подаде на Поаро.
Поаро му благодари и се сбогува с двамата лекари. Когато излязохме навън, аз забелязах, че доктор Доналдсън стоеше във вестибюла и гледаше след нас, а на лицето му бе изписано леко учудване.
Десета глава
Посещение при мис Пибоди
— Наистина ли бяха необходими тези лъжи, Поаро? — попитах аз, след като се отдалечихме.
Поаро повдигна рамене.
— Ако изобщо човек се кани да лъже, а между другото, забелязал съм, че вашата природа съвсем не е склонна към лъжите, но що се отнася до мен, те съвсем не ме притесняват…
— Забелязал съм — вметнах аз.
— … и, както споменах, ако човек се кани да лъже, то лъжата трябва да бъде артистична, романтична и убедителна.
— Смятате ли, че лъжата ви беше убедителна? Мислите ли, че доктор Доналдсън ви повярва?
— Този млад човек е скептичен по природа — призна замислено Поаро.
— На мен ми се стори, че определено ни подозира.
— Не разбирам защо. Всеки ден едни малоумници пишат за живота на други малоумници. Така или иначе вече го направихме.
— За първи път чувам да наричате себе си малоумник — ухилих се аз.
— Мисля, че мога да изиграя някоя роля не по-зле от всеки друг — отвърна хладно Поаро. — Съжалявам, че не оценихте моята малка лъжа, но лично аз си я харесах.
— Сега какво ще правим? — промених темата аз.
— Качваме се в колата и отиваме на посещение в Мортън Манър.
Мортън Манър се оказа солидна, грозна викторианска къща. Грохнал иконом ни прие с известно подозрение и ни попита дали „имаме уговорена среща“.
— Моля, предайте на мис Пибоди, че идваме от името на доктор Грейнджър.
След като почакахме няколко минути, вратата се отвори и в стаята влезе пълна, ниска жена. Рядката ѝ бяла коса бе грижливо разделена на път. Носеше черна кадифена рокля, протрита на доста места. На врата си имаше красив перлен гердан и голяма камея.
Присви късогледите си очи, за да ни разгледа, и тръгна към нас. Първите ѝ думи ни изненадаха.
— Продавате ли нещо?
— Нищо, госпожо — отвърна Поаро.
— Наистина ли?
— Разбира се.
— Не предлагате прахосмукачки?
— Не.
— Нито чорапи?
— Не.
— Нито килими?
— Не.
— Е, добре — заяви мис Пибоди и се настани на един стол. — Мисля, че вече всичко е наред. Седнете.
Ние послушно седнахме.
— Простете за въпросите ми — продължи тя с лека нотка на извинение. — Трябва да внимавам. Нямате представа колко много хора идват. А от слугите няма полза. Те не успяват да се справят. Но не мога да ги виня. Подходящи дрехи, подходящи обноски, подходящи имена. Как да ги разпознае човек? Командир Риджуей, мистър Скот Еджъртън, капитан Д’Арси Фицхърбърт. Някои от тях изглеждат много добре. Но преди да се усетите, ви натикват под носа машинка за сметана.