— Прекалено спиритични, за да са живи — отбеляза мис Аръндел.
Джулия и Изабел Трип не я вълнуваха особено. Намираше дрехите им за смешни, вегетарианството им за абсурдно, а обноските им за превзети. Жени без потекло, без корени — всъщност без възпитание! Но прямотата им я забавляваше и тъй като бе с добро сърце, не лишаваше бедната Мини от удоволствието, което ѝ носеше тяхното приятелство.
Бедната Мини! Емили Аръндел погледна компаньонката си с чувство на привързаност и задоволство. При нея бяха работили много от онези жени на средна възраст, всичките едни и същи — мили, шумни, раболепни и почти напълно безмозъчни.
Тази вечер Мини наистина изглеждаше доста възбудена. Очите ѝ блестяха. Ходеше безцелно из стаята и пипаше това-онова, без да има и най-малката представа какво прави, а погледът ѝ сияеше.
Мини измърмори доста нервно:
— Аз… Така ми се искаше и вие да бяхте там… Знаете ли, чувствам, че все още не вярвате. Но тази вечер имаше съобщение за… за Е. А., инициалите бяха съвсем отчетливи. Бяха от мъж, който е починал много, много отдавна, от един красив военен. Изабел го видя ясно. Сигурно е бил скъпият генерал Аръндел. Такова хубаво съобщение, изпълнено с толкова любов и утеха. В него се казваше как с търпение може да се постигне всичко.
— Тези чувства са така нетипични за татко — отбеляза мис Аръндел.
— О, но нашите скъпи покойници се променят в отвъдното. Там цари любов и разбирателство. А после на дъсчицата се изписа нещо за ключ, струва ми се, че беше ключът от кабинета му. Възможно ли е?
— Ключът от кабинета му? — Гласът на Емили Аръндел прозвуча рязко и въпросително.
— Предполагам. Помислих си, че може би става дума за важни документи или нещо подобно. Имаше един действителен случай, при който в съобщението се казваше да се търси в определен шкаф и наистина там се откри завещание.
— В кабинета нямаше завещание — отвърна рязко мис Аръндел. После продължи: — Лягай си, Мини. Уморена си. Аз също. Скоро ще поканим сестрите да ни посетят някоя вечер.
— О, ще бъде чудесно! Лека нощ, скъпа. Сигурна ли сте, че всичко си имате? Надявам се, че хората не са ви уморили. Ще кажа на Елън утре добре да проветри дневната и да изтупа завесите. От цигарения дим остава такава лоша миризма. Според мен е много мило от ваша страна, че позволявате на всички да пушат в дневната.
— Трябва да се направят някои отстъпки в името на съвременния начин на живот — каза Емили Аръндел. — Лека нощ, Мини.
След като компаньонката излезе от стаята, мис Аръндел се зачуди дали заниманията на Мини със спиритизъм са за нейно добро. Очите ѝ сякаш щяха да изхвръкнат, изглеждаше толкова възбудена и напрегната.
Емили Аръндел си легна и си помисли, че съобщението за кабинета бе много странно. Усмихна се мрачно, като си спомни за една сцена от преди много години. Намериха ключа чак след смъртта на баща ѝ и когато отключиха кабинета, в него се търкаляха празни бутилки от бренди. Незначителни подробности, които нито Мини Лосън, нито Изабел и Джулия Трип можеха да знаят, и ето защо в края на краищата те караха да мислиш, че има нещо в тези спиритически занимания…
Лежеше в леглото си с балдахин. Не ѝ се спеше. Напоследък все по-трудно заспиваше. Но отклони внимателното предложение на доктор Грейнджър за сънотворни таблетки. Тези таблетки бяха за слабите, за хората, които не можеха да понесат дори болка в пръста или лек зъбобол, или тежестта на една безсънна нощ.
Тя често ставаше и блуждаеше безшумно из къщата, вземаше книга, прокарваше пръсти по орнаментите, преподреждаше цветята във вазите, написваше по някое и друго писмо. В тези часове на нощта имаше чувството, че къщата живее собствен живот. Нощните разходки не ѝ бяха неприятни. Сякаш около нея бродеха духове, духовете на сестрите ѝ Арабела, Матилда и Агнес, на брат ѝ Томас, такъв какъвто беше, преди тази ужасна жена да го обсеби. Дори и духът на генерал Чарлз Лавертън Аръндел, домашния тиранин с очарователни обноски, който крещеше и ругаеше дъщерите си, но те въпреки всичко се гордееха с него и с участието му в потушаването на индийските бунтове и познанията му за света. Какво от това, че имаше дни, в които той бе „не съвсем добре“, както уклончиво се изразяваха дъщерите му?
Мислите ѝ се насочиха към годеника на племенницата ѝ и тя си каза: „Не мисля, че той някога ще започне да пие! Смята се за мъж, а тази вечер пи само вода! Само вода! А аз бях отворила от специалното вино на татко.“