Изведнъж се чу хлипане. Мис Лосън зарида и извади носната си кърпичка.
— Беше ужасно — изплака тя. — Държах се лошо. Много лошо. Виждате ли, проявих любопитство към завещанието. Искам да кажа, беше ми интересно защо мис Аръндел направи ново завещание. И един ден, когато мис Аръндел си почиваше, успях да отключа чекмеджето на бюрото. Открих, че завещава всичко на мен! Разбира се, никога не бях и сънувала, че богатството ѝ е толкова голямо. Мислех си, че има само няколко хиляди. Защо да не ми ги остави? В крайна сметка, роднините ѝ не се
интересуваха кой знае колко от нея. Но после, когато се разболя, тя поиска завещанието. Виждах… сигурна бях… че се кани да го унищожи… И в този момент постъпих лошо. Излъгах я, че го е дала на мистър Първис. Бедната, много забравяше. Никога не си спомняше кое къде е оставила. Повярва ми. Нареди ми да му пиша, за да ѝ го върне, и аз обещах. О, Боже! О, Боже! После състоянието ѝ се влоши и не можеше да мисли за нищо. И умря. А когато прочетоха завещанието и разбрах за каква сума става дума, аз се почувствах отвратително. Триста седемдесет и пет хиляди лири. Нито за миг не съм си представяла, че са толкова много, иначе не бих го сторила. Имах усещането, че съм ги присвоила и не знаех какво да правя. Онзи ден, когато Бела дойде при мен, ѝ казах, че трябва да приеме половината. Знаех, че така отново ще се почувствам спокойна.