Чарлз обаче добре уважи виното. О! Само ако можеше да се довери на Чарлз. Ако човек не го познаваше…
Мислите ѝ се отклониха… Насочиха се към случките през почивните дни…
Всичко ѝ изглеждаше толкова тревожно…
Опита се да изхвърли тези мисли от главата си.
Не успя.
Надигна се на лакът и в светлината на кандилото, което винаги гореше, погледна колко е часът.
Беше един, а изобщо не ѝ се спеше.
Стана от леглото, обу си пантофите и наметна топлия пеньоар. Реши да слезе долу и да провери сметките за седмицата, за да ги плати на сутринта.
Измъкна се от стаята си и мина по коридора като сянка. Там през цялата нощ светеше малка електрическа крушка.
Застана в горния край на стълбите, протегна ръка към перилата и съвсем неочаквано се подхлъзна. Опита се да се задържи, но не успя, падна и се изтърколи надолу.
Шумът от падането ѝ и викът, който издаде, разтърсиха спящата къща. Отвориха се врати, запалиха се лампи.
Мис Лосън изскочи от стаята си, която се намираше точно до стълбите.
Като ахкаше и охкаше от уплаха тя затропа надолу по стълбите. Един по един се появиха и останалите. Чарлз, в блестящ халат, се прозяваше. Тереза бе загърната в тъмна коприна. Бела носеше морскосиньо кимоно, а на главата ѝ стърчаха ролки.
Зашеметена и объркана, Емили Аръндел лежеше свита. Раменете и глезенът ѝ я боляха. Цялото ѝ тяло тръпнеше от болката. Осъзна, че над нея са се надвесили хора. Тази глупавичка Мини Лосън плачеше и кършеше безсмислено ръце. Тереза я гледаше втренчено с тъмните си очи, а Бела бе застинала с широко отворена уста. Гласът на Чарлз, който сякаш идваше някъде отдалеч…
— Това не е ли проклетата топка на кучето? Сигурно я е оставило тук и тя се е спънала в нея. Виждате ли? Ето я!
После усети, че някой авторитетно се намеси. Разбута хората и коленичи до нея. Пръстите му умело я опипаха.
По тялото ѝ се разля чувство на облекчение. Сега всичко щеше да бъде наред.
Доктор Таниос каза с твърд и сигурен глас:
— Не, нищо няма. Няма счупени кости… Само е натъртена и зашеметена. Естествено изпаднала е в шок. Но е имала късмет, че не се е случило нещо по-лошо.
Помоли другите да се отдръпнат, вдигна я с лекота и я отнесе в спалнята ѝ. Подържа китката ѝ, за да провери пулса, после кимна с глава и изпрати Мини, която продължаваше да плаче и да създава суматоха, да донесе бренди и да стопли вода за грейката.
Объркана, стресната и измъчена от болка, в този момент почувства дълбока благодарност към Джейкъб Таниос и облекчение от усещането, че си попаднал в способни ръце. Той вдъхваше такава сигурност, такава увереност, каквато лекарят би трябвало да вдъхва.
Имаше нещо… нещо, което ѝ се изплъзваше… нещо особено тревожно, но за него нямаше да мисли сега. Щеше да изпие това и да заспи, както ѝ казаха.
Но със сигурност нещо липсваше… някой.
О, добре, няма да мисли сега… Раменете я боляха… Изпи до дъно течността в чашата, която ѝ подадоха.
Чу доктор Таниос да казва с толкова успокоителен глас: „Ще се оправи.“
Тя затвори очи.
Събуди се от познат звук, от тих приглушен лай.
Разсъни се веднага.
Боб, ах този немирник! Лаеше отвън пред входната врата, по типичния в подобни случаи начин: „Колко ме е срам, че съм бил навън цялата нощ“. Лаеше раболепно, но упорито, изпълнен с надежда.
Мис Аръндел се заслуша. А, да, всичко беше наред. Чу Мини да слиза долу, за да му отвори. Чу скърцането на входната врата, смутеното тихо мърморене на Мини и безполезните ѝ упреци:
— Ах, ти непослушно малко кученце. Ти, немирен малък Бобси…
После вратата на килера се отвори. Там под масата беше леглото на Боб.
В този момент Емили разбра какво бе онова, което подсъзнателно усещаше, че ѝ убягва в момента на злополуката. Боб. Цялата суматоха, падането ѝ, тичащите хора щяха да бъдат придружени от силния лай на Боб от килера.
Ето какво я тревожеше несъзнателно. Но сега имаше обяснение. Когато са го пуснали предната нощ, Боб безсрамно и умишлено се бе отдал на удоволствия. От време на време му се случваха такива малки бягства от добродетелното поведение. Но после се извиняваше и му прощаваха.
Значи вече всичко беше наред. Дали? Какво друго смътно я тревожеше и глождеше? Злополуката… Нещо, свързано със злополуката.
А, да, някой бе споменал… Чарлз… че се е спънала в топката на Боб, която той е оставил в горния край на стълбите…
Топката бе там… той я бе вдигнал и я бе показал в ръката си…
Главата я болеше. По раменете ѝ пробягваха тръпки. Усещаше натъртените места по тялото си…
Но независимо от страданието умът ѝ работеше ясно и отчетливо. Вече не бе зашеметена от шока. Паметта ѝ бе съвсем бистра.