Хората се приближиха на двайсет крачки от съществата и спряха. Пестникът замери жълтия с буца пръст, мъртвецът с необикновена ловкост протегна широката си длан и отби буцата встрани. Всички отново се развикаха и затупаха с крака, някои показваха на съществата гърнетата със заплашителни движения. Беше им жал за тревобоя и не им се отиваше до селото за нов квасец, мъртъвците бяха изпатили и внимателни, та можеше да се размине и така.
И се размина. Парата и димът под стъпалата на съществата се сгъстиха и те отстъпиха. „Край — казаха в редицата. — Сега ще си отидат…“ Съществата неуловимо се промениха, все едно се извърнаха в собствените си кожи. Вече не се виждаха нито очите им, нито устите им — бяха се обърнали с гръб. След секунда вече отстъпваха, промушвайки се между дърветата. Там, където бяха стояли преди малко, бавно се слягаше облаче пара.
Хората оживено коментираха, докато се връщаха към браздата. Изведнъж стана ясно, че е време да вървят на събранието. „На площада, събирайте се на площада… — повтаряше на всеки старейшината. — Събранието ще е на площада, тъй че трябва там да се съберем…“ Атос потърси с поглед Опашатия, но не го видя в тълпата. Пестника ситнеше до него и нареждаше:
— Помниш ли, Мълчаливецо, как скочи връз мъртвеца? Как само му скочи, разбираш ли, косми на носа, как го гепи за главата, прегърна го, все едно беше твоята Нава, косми на носа, па като се разкрещя… Помниш ли, Мълчаливецо, как се развика тогава? Опари се и после целия в мехури ходеше… Защо се нахвърли връз него, Мълчаливецо? Един така скокнал върху мъртвец, отлепили му кожата на корема, ама повече не скача, косми на носа, и на децата си забранил… Казват, Мълчаливецо, че си му скочил, за да те отнесе в Града, ама ти не си момиче, че да те отнесе, а и казват, че никакъв Град не съществува, само онзи дърт пръч измисля разни неща — Града, Обсебването… А това Обсебване кой го е виждал? Слухаря, като се нагълта с пияни мухи, почва да плещи, а дъртакът го слуша, ходи да кльопа чужда храна и разнася небивалици…
— Готви се вдругиден да тръгнем — каза Атос. — Ще излезем от Ново село. Ако видиш Куция, му напомни. Аз му напомнях, пак ще му напомня, но и ти му напомни…
— Така ще му напомня, че и другия му крак ще строша — обеща Пестника.
На събранието присъстваше цялото село, бъбреха, побутваха се и хвърляха по земята семена — отглеждаха си постелки, за да седнат на меко. Из краката им се мотаеха деца, те ги скубеха за перчемите и им дърпаха ушите. Старейшината псуваше и пъдеше колона зле дресирани мравки, които искаха да прекарат личинките на работните мухи напреко на площада, и разпитваше хората по чия заповед тук се движат мравки. Но беше невъзможно това да се изясни. Заподозряха Слухаря и Атос.
Атос откри Опашатия, но не успя да поговори с него, защото събранието започна и както винаги, първи се изказа старецът. Беше невъзможно да се разбере за какво говори, но всички седяха кротко и шъткаха на играещите си дечица. Някои дремеха. Дядката надълго и нашироко разказа за това какво представлява „не трябва“ и в какви смисли се среща то, призоваваше към Обсебване, съобщаваше за успехи по всички фронтове, ругаеше селото, говореше, че навсякъде има нови отряди от приятелки, а в това село няма, и нито спокойствие има, нито сливане, и това става, защото хората са забравили думите „не трябва“ и са си въобразили, че всичко може, а Мълчаливеца, например, иска да отиде в Града, въпреки че никой не го е канил там, но селото не носи отговорност за това, защото той е чужд, но ако внезапно се окаже, че е мъртвец, а такова мнение съществува, то тогава е неизвестно какво ще стане, още повече, че Нава, макар че и тя е пришълка, няма деца от Мълчаливеца, а това не бива да се търпи, но старейшината го търпи… Към края на монолога старейшината задряма, но като чу името си, трепна и се развика заплашително: „Ей, я да не спите!“.
— Ще спите у дома си — каза той. — Домовете са точно затова, за да се спи в тях, а на площада никой не спи, на площада се правят събрания. Ние не сме позволявали да се спи на площада, не позволяваме и няма да позволим. — Той изви очи към дъртака, който кимна важно. — Това е нашето общо „не трябва“. — Той приглади косите си и съобщи: — В Ново село се е появила невеста, а ние имаме ергенин — известният на всички ни Бърборан. Бърборане, я стани и се покажи, впрочем недей — всички те познаваме, затова по-добре си седи… Възниква въпросът: да пуснем ли Бърборан в Ново село, или да приберем невестата от Ново село при нас… Не, не, Бърборане, ти си седи, ние и без тебе ще решим, а ако някой има мнение, да го каже.