— Мама! — писна Нава със странен глас, прескочи Атос и хукна към тях.
7
„Трима мъртъвци — помисли си Атос. — Трима… И един стигаше. — С усилие стана на крака. — Ето го и краят. Глупава работа. Защо се домъкнаха?“ Мъртъвците затвориха усти, главите им се обръщаха след тичащата Нава. После едновременно пристъпиха напред и Атос хукна.
— Назад! — изкрещя той. — Махайте се! Мъртъвци!
Те бяха огромни, плещести, новички, без драскотина, без нито един белег. Невероятно дългите им ръце докосваха тревата. Без да ги изпуска от очи, Атос им препречи пътя. Съществата гледаха някъде над него, като приближаваха бавно и уверено, а той се отдръпваше, отстъпваше, отлагаше неизбежното начало и неизбежния край, повдигаше му се, ала не смееше да спре. Зад гърба му Нава крещеше: „Мамо! Това съм аз! Мамо!“. „Глупави жени — защо не бягат? — рече си той. — Да не се парализираха от страх? Спри се! Веднага се спри — заповяда на себе си. — Колко можеш да отстъпваш?“ Но не можеше да се спре и продължи да отстъпва, като се презираше за това.
Мъртъвците спряха. Рязко, като по команда. Онзи, който крачеше най-отпред, замря с повдигнат крак, а после бавно, сякаш нерешително, го отпусна на тревата. Устите им отново вяло се отвориха и главите им се обърнаха към върха на хълма. Все още отстъпвайки, Атос се огледа. Нава висеше на шията на една от жените, а тя сякаш се усмихваше и я галеше по гърба. Другите две стояха спокойно до тях и разговаряха тихо, едната се решеше. Атос спря и погледна мъртъвците. Бяха застинали и се взираха към върха на хълма. Атос се обърна към жените, които не обръщаха внимание нито на него, нито на съществата. Разговаряха тихо, потупваха Нава и рошеха косите й, усмихваха се и очевидно най-голямата им грижа беше да приведат в ред мокрите си блестящи коси. „Сякаш току-що са се къпали“ — помисли си Атос и се приближи, стъпвайки като насън.
— Бягайте — каза той, осъзнавайки, че говори безсмислици, — защо стоите? Бягайте, докато не е станало късно…
Жените най-сетне му обърнаха внимание. Бяха високи, едри, необичайно чисти, сякаш измити. И всъщност наистина бяха измити — косите им бяха мокри и жълтите им дрехи прилепваха към телата. Едната беше бременна, а другата бе още съвсем млада, с розово детско лице и гладка шия, без нито една бръчица. Майката на Нава беше най-ниската и очевидно най-възрастната. Нава я прегръщаше през кръста и притискаше лице в корема й.
— Защо не бягате? — тихо попита Атос.
— Този е човек от Белите скали — каза майката на Нава, разглеждайки го внимателно, но без какъвто и да е интерес. — Напоследък ги срещаме все по-често. Как ли слизат оттам?
— По-трудно е да се разбере как се качват там — възрази бременната. Тя погледна Атос бегло. — Виждала съм как слизат. Падат. Някои загиват, някои оживяват. Сега ще започне изход — каза тя, обръщайки се към девойката. — Тичай нагоре, ние ще те почакаме.
Момичето кимна и с лекота побягна нагоре по хълма. Атос видя как достигна върха и без да спира, се гмурна във виолетовата мъгла.
— Искаш ли да ядеш? — попита го майката на Нава. — Вие винаги сте гладни и ядете страшно много, абсолютно неразбираемо е защо ви е толкова храна, та вие нищо не работите… Или може би ти работиш? Някои от твоите приятели умеят да работят и дори могат да бъдат полезни за Обсебването, макар да не са наясно какво е Обсебване, а дори бебетата знаят, че Обсебването не е нищо друго, освен Великото Разрохкване на Почвата…
— Ти винаги правиш една и съща грешка — меко я прекъсна бременната. — Влиянието на онази тлъста жълта глупачка върху тебе още личи. Великото Разрохкване на Почвата не е цел, а само средство за Победа над врага.
— Но какво е Победа над врага? — повишавайки глас, попита майката на Нава. — Победата над врага е победа над силите, които са извън нас. А какво означава „извън нас“? То е не само извън мен и не само извън теб, то е извън всички нас, извън Изтока, извън Запада, защото Западът пак сме ние… Обсебването не е Обсебване на Запада, а Обсебване на онова, което е извън Запада и извън Изтока…
Атос слушаше със стиснати челюсти. Всичко това не приличаше на бълнуване, както се бе надявал в началото. Това беше нещо обикновено, просто още непознато, но малко ли непознати неща има в гората? Трябваше да свикне с него, както бе свикнал с ядливата земя, с поведението на мъртъвците и с всичко останало.
Бременната се намръщи, обърна глава и небрежно протегна ръка към мъртъвците. Един от тях незабавно притича, подхлъзвайки се по тревата от бързане, падна на колене и изведнъж някак странно се разтопи и се изви. Атос разтърси глава. Мъртвецът беше изчезнал. Беше се превърнал в удобно на вид кресло. Бременната изпъшка от удоволствие, седна на меката седалка и облегна глава на меката облегалка.