— За това не са необходими прибори — каза жената нетърпеливо. — Вие там сте изпаднали в блудство с вашите мъртви вещи на вашите Бели скали, изгубили сте способността да виждате това, което всеки нормален човек вижда в гората… Почакай, почакай, ти за дребните животни ли говориш, или за най-дребните? Може би имаш предвид строителите на всичко?
— Може би — отвърна Атос. — Не те разбирам. Говоря за микроскопичните животни, които причиняват болести, които могат да лекуват и помагат да се приготви храна и да се правят вещи… Исках да открия тяхното устройство тук, на тази земя.
— Ти толкова отдавна си напуснал тази земя, че си забравил вече… — саркастично каза жената. — Впрочем добре разбрах с какво се занимаваш. И разбрах, че нямаш никаква власт над строителите… Всеки селски глупак може повече от теб. Какво да правя с теб? Какво да правя с теб, след като си вече тук?
— Тръгвам си — каза Атос уморено. — Довиждане.
— Не, почакай, — каза тя. Атос усети нажежени клещи, които стиснаха лактите му. Дръпна се, но беше безсмислено. Жената разсъждаваше на глас: — Те не стават абсолютно за нищо. Да ги ловиш за разтваряне е дълго и безсмислено, още повече, че плътта им не струва. И почти нищо не могат, дори онези умници от Белите скали. Но пък са многобройни и е глупаво да ги оставиш просто така. Но защо да мисля за това? Има нощни работници, нека те да мислят… — Тя махна с ръка, обърна се и бавно, поклащайки се, навлезе сред тръстиките.
И тогава Атос почувства, че го връщат на пътеката. Лактите му се схванаха и сякаш се овъглиха. Той се дръпна с всички сили, но менгемето се стегна още повече. Не разбираше какво го очаква и къде го водят, но внезапно си спомни отминалата нощ, призраците на Карл и Валентин в черния квадрат на рамката на ниската врата и отчаяните стонове и вопли от болка. Тогава се изхитри и ритна мъртвеца, ритна назад, наслуки, но с всички сили. Кракът му потъна в нещо меко и горещо. Мъртвецът изгрухтя и отслаби хватката. Атос падна по лице в тревата, скочи и се обърна — мъртвецът отново го приближаваше с широко разперени неимоверно дълги ръце. Беше страшно и Атос закрещя. Нямаше нищо под ръка — нито тревобой, нито закваска, нито тояга, нито камък. Меката топла земя под краката му жвакаше. След това си спомни, бръкна в пазвата си и когато мъртвецът се наведе над него, той го удари със скалпела някъде между очите, замижа и натисна с цялото си тяло — разпори го от горе до долу, после падна.
Лежеше, притиснал буза в тревата, и следеше съществото, което се люлееше бавно и се разтваряше като куфар по цялата дължина на белезникавото си туловище. След това мъртвецът отстъпи и рухна, като опръска всичко наоколо с гъста бяла течност. Потръпна няколко пъти и замря. Тогава Атос стана и тръгна. По пътечката.
Смътно си спомняше, че искаше да изчака някого, че искаше да узнае нещо, че имаше намерение да направи нещо. Но всичко това беше вече несъществено. Трябваше да се махне далеч, макар да осъзнаваше, че никъде няма да може да отиде. Нито той, нито много, много други.
8
Атос се събуди, отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По него вървяха мравки. Отдясно наляво натоварени, отляво надясно — празни. Преди месец беше обратното и преди месец имаше Нава. А иначе нищо друго не се беше променило. „Вдругиден тръгваме“, помисли си той.
На масата седеше старецът, гледаше го и си чоплеше ухото. Старецът беше съвсем измършавял, очите му бяха хлътнали, зъбите в устата му бяха на свършване. Вероятно скоро щеше да умре.
— Какво става, Мълчаливецо? — през плач попита дядката. — Нищичко няма за ядене, откакто ти отнеха Нава, в къщата няма нищо за ядене, казвах ти: не ходи, не бива. Защо замина? На Куция му дотегна и тръгна, ама разбира ли Куция какво бива и какво не бива? И Куция не разбира, и баща му беше същият, и дядо му беше като него, и целият им Куц род си беше такъв, затова всички измряха и Куция обезателно ще гушне букета, къде ще се дене… А може би, Мълчаливецо, все пак ти се намира храна, може нещичко да си скътал, а? Ако си скрил, вади я, защото искам да ям, без храна не мога, цял живот ям и свикнах вече. Но Нава сега я няма, Опашатия го уби дърво… У него винаги имаше много ядене, по три гърнета наведнъж изяждах при него, макар че неговата храна винаги беше недовтасала и сигурно затова го уби дървото.
Атос стана и затършува из тайниците, оборудвани от Нава. Ядене наистина нямаше. Тогава излезе от къщи, свърна вляво и пое към площада, към дома на Пестника. Старецът се влачеше подире му. На полето нестройно и монотонно припяваха: „Хей сей по-весело! Наляво сей, надясно сей!“. От гората им отвръщаше ехо. Сега всяка сутрин на Атос му се струваше, че гората се е преместила по-близо. Но не беше така, а и да беше, едва ли човешкото око можеше да го забележи. И мъртъвците в гората не се бяха увеличили. Но Атос вече знаеше какво представляват те и ги мразеше. Когато от гората излизаше мъртвец, се разнасяха викове: „Мълчаливецо! Мълчаливецо!“. Той отиваше и унищожаваше съществото със скалпела — бързо, сигурно, с жестока наслада. Цялото село се събираше да наблюдава зрелището и винаги ахкаха в един глас, винаги закриваха очи с длани, когато на обвитото с пара тяло зейваше страшна рана. Дечицата повече не се закачаха с Мълчаливеца, до смърт се страхуваха от него, бягаха и се криеха, щом се появеше. Вечер вкъщи хората си шепнеха за скалпела.