Насред площада в тревата стърчеше Слухаря, обгърнат от виолетов облак, с вдигнати към небето ръце, със стъклен поглед и с пяна на уста. Наоколо се бяха скупчили любопитни деца и слушаха зяпнали. Атос също спря да послуша. (Децата мигом се пръснаха.)
— В битката се включват нови и нови… — с тенекиен глас мърмореше Слухаря. — Победно движение… обширни места за почивка… нови отряди от приятелки… Спокойствие и сливане…
Атос продължи нататък. От сутринта главата му беше бистра, усещаше, че може да мисли, и се сети, че това бълнуване на Слухаря е навярно една от най-древните традиции не само на това село, а на всички села, защото Ново село също имаше свой слухар. Старецът веднъж се хвалеше какви слухари е имало, когато бил дете; можеше да си представи времената, когато мнозина са знаели какво е Обсебване, когато са били заинтересовани да го знаят мнозина, или поне са мислели, че са заинтересовани, а после се е разбрало, че може прекрасно да се мине без тези мнозина — когато са се научили да управляват виолетовата мъгла и от виолетовите облаци излезли първите мъртъвци, и първите села се оказали на дъното на първите триъгълни езера, и възникнали първите отряди от приятелки… А традицията останала, също толкова безсмислена като цялата тази гора, като всичките тези изкуствени чудовища и Градове, откъдето идва разрушение и където никой не знае какво представлява то, но са съгласни, че е необходимо и полезно; безсмислена, както е безсмислена всяка закономерност, наблюдавана не от спокойните очи на естествоизпитателя… Атос се зарадва: стори му се, че най-сетне е съумял смислено да формулира главното, и не само да го формулира, но и да намери в него своето място… „Не сънувам, аз съм тук, не съм естествоизпитател, аз съм частица, която играе тази закономерност.“
Огледа се за Слухаря. Той клечеше в тревата с обичайния си вид на зашеметен и въртеше глава, постепенно осъзнавайки къде е и кой е. Навярно вече много векове хиляди Слухари в хиляди селца, изгубени в горите на огромния континент, излизат всяка сутрин на пустите сега площади и мърморят непонятни, отдавна загубили смисъл фрази за приятелки, за Обсебване, сливане и покой; фрази, които се предават на хиляди хора от хиляди Градове, където също са забравили защо и на кого е необходимо това.
Пестника безшумно се приближи отзад и го плесна между плешките.
— Стои тук и се звери — каза той. — Един също така се зверил, зверил, счупили му ръцете и краката, и вече не се звери. Кога тръгваме, Мълчаливецо? Докога ще ме баламосваш? Мойта дъртата отиде в друга къща, аз вече трета нощ нощувам у старейшината, а довечера мисля да отида при вдовицата на Опашатия. Храната дотолкова се скапа, че дори онзи дядка не ще да кльопа, цупи се и казва: „Всичко при тебе е прокиснало, не само не се яде, но и смърди, та се не трае…“ Само че за Дяволските скали аз не тръгвам, Мълчаливецо, а ще тръгна с тебе за Града, там ще се сдобием с женички. Ако налетим на крадци, ще им дадем половината без съжаление, а другата половина ще доведем на село, няма защо да плуват там за тоя що духа, нека тук си живуркат. Една така плувала, плувала, па като я фраснали по носа — и вече не плува, и вода не може да гледа. Слушай, Мълчаливецо, да не си излъгал за Града, или ти се е привидял. Крадците са ти откраднали Нава и на теб от мъка ти се е привидяло. Ето Куция не вярва и смята, че ти се е привидяло. Какъв е този Град в езеро? Всички разправяха, че е на хълм, а не в езеро. Че нима в езеро може да се живее, ние там ще се удавим, там има вода, нищо че вътре има и жени. Аз във водата за тях няма да вляза, не мога да плувам, пък и за какво? Мога най-много на брега да стоя, докато ти ги измъкваш от водата… Та значи, влизаш в езерото, а аз стоя на сушата и двамата с теб бързо ще се справим…
— Откърши ли си тояга? — попита Атос.