— Че къде да ти намеря сопа в гората? — възрази Пестника. — За тояга трябва да се отиде на блатото. А аз нямам време, пазех храната, за да не я изплюска дядката, пък и за какво ми е тояга, като нямам намерение да се бия с никого… Един така се бил, бил…
— Добре — каза Атос. — Сам ще ти отчупя сопа. Вдругиден тръгваме.
Той се обърна и пое обратно. Пестника не се бе променил. И никой от тях нямаше да се промени. Колкото и да се стараеше да им втълпи, те нищо не бяха разбрали, а може би не бяха му повярвали. Идеята за надвисналата опасност просто не се помества в главите им. Гибелта се приближаваше твърде бавно. А бе започнала да се приближава твърде отдавна. Може би имаше връзка с това, че гибелта е понятие, свързано с един миг, с катастрофа. Те не умееха да обобщават, не умееха да мислят за света извън своето село. Имаше село и имаше гора. Гората беше по-силна, но гората винаги е била и винаги ще бъде по-силна. Какво общо има тук гибелта. Такъв е животът. Един ден те ще се усетят. Когато не останат повече жени, когато блатата дойдат до праговете им, когато насред улицата изригнат гейзери и селото започне да потъва под водата… Впрочем може би и тогава няма да се опомнят — просто ще кажат: „Тук вече не може да се живее“ — и ще идат в Ново село…
Куция седеше на прага, поливаше поникналите през нощта гъби със закваска и се готвеше да закусва.
— Сядай — покани той Атос приветливо. — Ще хапнеш ли? Гъбите са хубави.
— Да — отвърна Атос и седна до него.
— Хапни, хапни — подкани го Куция. — Няма я Нава вече, кога ще свикнеш без нея… Чувам, че пак тръгваш… Защо така не ти се седи вкъщи? Ако си седиш вкъщи, ще ти бъде добре. За Тръстиките ли тръгваш, или за Мравуняците? В Тръстиките бих дошъл. Завиваме по улицата вдясно, после през рядката горичка, пътьом ще наберем гъбки, ще вземем закваска и направо на място ще хапнем, там гъбите са чудесни, в село такива не растат, пък и другаде ги няма, и там яж, яж — до насита. А като хапнем, излизаме от горичката, покрай Хлебното блато пак ще хапнем, добро жито се ражда там, сладко, просто да се чудиш, че в мочурище може такова жито да расте… А после, разбира се, право след слънцето, след три дни ходене си в Тръстиките…
— Ние с теб ще идем на Дяволските скали — търпеливо му напомни Атос. — Тръгваме вдругиден. Пестника също идва.
Куция поклати глава със съмнение.
— На Дяволските скали… — повтори той. — Не, Мълчаливецо, до Дяволските скали няма да стигнем. Знаеш ли къде са Дяволските скали? Може изобщо да не съществуват, само така да си приказват: скали, Дяволски… Тъй че за Дяволските скали не тръгвам, не вярвам в тях. Виж, да беше за Града, или по-добре за Мравуняците, ей ги де са, на хвърлей място, тогава идвам. Слушай, Мълчаливецо, що не поемем към Мравуняците? И Пестника ще дойде. В Мравуняците не съм стъпвал, откак си повредих крака. Нава ме молеше: да идем, вика, в Мравуняците. Много й се искаше да види дупката, в която си повредих крака, а аз й казвах, че не помня къде е тази дупка, и изобщо Мравуняците може вече да ги няма, отдавна не съм ходил там…
Атос дъвчеше гъби и наблюдаваше Куция. А онзи приказваше ли, приказваше, приказваше за Тръстиките, за Мравуняците, очите му бяха сведени и рядко поглеждаше към него. Атос изведнъж си помисли, че Куция само с него разговаря така — като със слабоумен, като с човек, неспособен да се съсредоточи на една мисъл. А Куция иначе беше виден оратор и добър опонент, с него се съветваше дори старейшината, а старецът направо го бе страх от него и не го обичаше. Куция е бил най-добрият приятел и спътник на известния Обида-Мъченик, човек, търсещ и с неспокоен дух, но не открил нищо и загинал нейде из гората… И тогава Атос разбра, че Куция просто не иска да го пуска в гората, страх го е за него, че Куция е добър и умен човек, но гората за него е гора — опасно и гибелно място, където мнозина са отивали, но малцина са се връщали. И ако малоумният Мълчаливец е успял веднъж да се върне, изгубвайки там момичето си, то втори път подобно чудо няма да се случи.
— Слушай, Куция — каза той. — Чуй ме внимателно и ми повярвай. Аз не съм луд и не отивам към Дяволските скали, защото не ми се седи вкъщи. Хората, които живеят на Дяволските скали, са единствените, които биха могли да спасят селото. При тях отивам. Разбираш ли, че отивам да ги викам на помощ.
Куция го гледаше. Бледите му очи бяха непроницаеми.
— Ами да — каза той. — Напълно те разбирам. Ще излезем оттук, ще свърнем наляво, ще стигнем полето и покрай двата камъка ще излезем на пътеката, веднага ще я познаем — там има толкова много камъни, че краката да си строшиш. Ама ти яж гъби, Мълчаливецо, хапни си, добри са… Та по тази пътека, значи, ще стигнем до гъбеното село, за него май ти разказвах. Пусто е, обрасло цялото с гъби, но не като тези, например, а гнусни, няма да ядем от тях. От тях се боледува и може да се умре. В това село няма да се спираме, а веднага ще го отминем и след време ще стигнем до селото на чудаците, където гърнетата се правят от глина — ето какво измислиха, след като през тях мина синята трева. И нищо не им се случи, само дето започнаха да правят гърнета от пръст… И там няма да спираме, няма какво да правим там, а веднага след това вдясно, и ето ти я глинестата поляна.