— Човечеството също никому не е нужно, освен на себе си. Вие нищо не твърдите, само отричате…
Алик Кутнов майстореше второ корабче. С мачта.
В това бе и бедата. Човечеството никога никому не бе било нужно, освен на себе си. Че и на себе си бе станало нужно съвсем наскоро. А по-нататък? По-нататък се простираше равнина, набраздена от широки друмища, извиваха се едва забележими пътечки, които водеха зад хоризонта, а той бе скрит от мъгла и в нея нищо не се виждаше. Може би продължаваше същата тази равнина или имаше гора. А може би обратното. И не се виждаше кои пътища се стесняват до пътеки и кои пътечки се разширяват в пътища…
— Алик — каза Леонид Андреевич, — какво правите, когато по непознат път се приближавате към непозната гора?
— Намалявам скоростта и повишавам вниманието си — отвърна Алик, без да се замисля.
Леонид Андреевич го погледна възхитено.
— Вие сте юнак — каза той. — Де всички да бяха като вас.
— Да — оживи се Алик. — Миналата година…
Намалява скоростта и повишава вниманието си. Много точно казано.
Зад кормилото седи широкоплещест младеж, харесва му да се носи по правия път, а гората е все по-близо и по-близо, и на него му се струва, че именно там е най-интересното. Той се врязва в гората с пълна скорост, без да прави усилия да разбере дали пътят продължава, или се е превърнал в пътечка, или свършва в блато.
— И след това — каза Алик — повече не стъпихме там… — Погледна часовника си. — Сега вече ще тръгвам — каза той.
— Аз също — рече Леонид Андреевич.
Физикът ги погледна с невиждащи очи, като не преставаше да говори. Турнен пак режеше хляб.
Когато излязоха от столовата, Леонид Андреевич попита Алик:
— Нима всичко, което наприказвахте на този физик, е измислица?
— Че аз какво му разказах?
— За русалки и люспести хора…
Алик се ухили.
— Ами какво да ви кажа… Според мен това са лъжи. На Курода никой не му вярва, а Ларни беше болен. Самият вие, Леонид Андреевич, сте били в гората. Е, какви хора би могло да има там? Още повече пък русалки…
— Така си и помислих — каза Леонид Андреевич.
Кабинетът на директора на Базата и началник на службата за индивидуална сигурност Пол Гнедих се намираше на най-високата палуба на Базата. Леонид Андреевич се качи дотам с ескалатора.
Кабинетът на Пол бе пълен с екрани и селектори за междузвездна, планетарна и вътрешна връзка, с филмотеки, с информариум, с планетографски карти и олицетворяваше на Пандора същото, което сградата на Световния съвет олицетворяваше на Земята: тук бе съсредоточено управлението на планетата. Но за разлика от Световния съвет, директорът на Базата можеше да управлява само нищожно късче от територията на своята планета, микроскопичен каменен архипелаг в океана от гори, покриващи континента. Гората не само не се подчиняваше на Базата, но й противостоеше, напук на нейните милиони конски сили, всъдеходи, дирижабли и вертолети, вирусофоби и дезинтегратори. Всъщност тя не й противостоеше. Тя просто не забелязваше Базата.
— Понякога ми се иска да взривя нещо там — каза Пол, взирайки се през прозореца.
— Къде именно? — веднага попита Леонид Андреевич.
— Точно по средата.
— Тогава дори няма да видим взрива — отбеляза Леонид Андреевич. — А понякога не ви ли се иска да си тръгнете оттук?
— Понякога — каза Пол. — Когато има много туристи. Когато егерите не достигат за всички и туристите започват да се бунтуват и да настояват за право на самообслужване.
— Вие не им разрешавайте — помоли Леонид Андреевич. — Веднъж тръгнах без егер и едва не се загубих.
— Зная — мрачно каза Пол. — А вие защо излизате без карабина, Леонид Андреевич?
— Каква карабина?
— Каквато и да е!
Леонид Андреевич примигна.
— Страхувам се — призна той.
— Не ви разбирам.
— Страхувам се — поясни Леонид Андреевич. — Ами ако гръмне?
— Е, и?
— Ами ще улучи някого…
Пол го гледа известно време. После извади от шкафа пушка и се приближи до Леонид Андреевич.
— Тук, в приклада, е монтиран малък предавател — каза той търпеливо. — И където и да се намирате…
— Това го зная — каза Леонид Андреевич.