Атос го гледаше и мислеше. Обречени. Нещастни обречени. Наистина не знаеха, че са нещастни. Не знаят, че силните на тази планета ги смятат за излишни, за жалка грешка. Не знаят, че стопаните, заети със своята непонятна планетна дейност, вече са насочили към тях облаци управляеми вируси, колони от роботи и стените на гората. Не знаят, че за тях всичко вече е предопределено, че бъдещето на човечеството на тази планета е в партеногенеза и раят е в топлите езера. А което е най-страшното — историческата истина на тази планета не е на тяхна страна, не знаят, че те са реликти, осъдени на гибел от обективните закони, и че да им помагаш, означава да вървиш срещу прогреса, да задържаш прогреса… „Но мен това не ме засяга — помисли си Атос. — Какво общо имам с техния прогрес, това не е моят прогрес, пък и го наричам прогрес само защото няма друга подходяща дума за обозначение на обективния ход на историята. Тук не главата избира, тук избира сърцето. Може би, макар сега да виждам, че това е невъзможно, но да предположим… Ако приятелките ме бяха взели, ако ме бяха излекували и приласкали, ако ме бяха приели като свой, ако ме бяха съжалили, може би тогава щях да се пречупя и да обединя сърце и разум, щях да застана на страната на този прогрес и Куция би бил за мен просто досадна грешка, която доста дълго поправяме… Но мен ме спаси, отгледа и приласка Куция и неговото село стана моето село, неговите беди станаха моите беди, и неговите ужаси станаха мои ужаси… Какво като Куция е само досадно камъче в мелницата на техния прогрес. Ще направя всичко според силите си това камъче да спре мелницата и ако стигна до Базата, ще направя всичко тази мелница да спре. Ако не успея, а почти сигурно е, че няма да успея да убедя колегите, ще се върна сам, но вече не със скалпел… Тогава ще видим.“
— Значи се разбрахме — каза той. — Вдругиден тръгваме.
— Разбира се! — веднага отвърна Куция. — Оттук веднага наляво…
На полето се вдигна глъчка. Жените писнаха. Много гласове закрещяха в хор:
— Мълчаливецо! Мълчаливецо!
Куция трепна.
— Да вървим! — каза той и бързо стана. — Хайде, искам да погледам.
Атос стана, извади скалпела от пазвата си и тръгна към края на гората.
9
— Днес най-сетне отлитаме — каза Турнен.
— Поздравления — рече Леонид Андреевич. — А аз ще остана още малко.
Той хвърли камъче и то потъна в облака. Облачето беше съвсем близо, току под краката му. Гората не се виждаше. Леонид Андреевич легна по гръб, провеси босите си крака в пропастта и подложи длани под главата си. Турнен клечеше близо до него и го наблюдаваше внимателно, без да се усмихва.
— Вие наистина сте боязлив човек, Горбовски — каза той.
— Да, много — съгласи се Леонид Андреевич. — Но знаете ли, Тойво, струва си да се огледате наоколо и ще видите десетки и стотици извънредно смели, безумно храбри хора… Дори ми доскучава и ми се иска разнообразие. Не е ли така?
— Вярно е — съгласи се Турнен, свеждайки поглед. — Но аз се страхувам само за един човек.
— За себе си — каза Горбовски.
— В крайна сметка да. А вие?
— В крайна сметка и аз така.
— Ние с вас сме скучни хора — каза Турнен.
— Ужасно — каза Леонид Андреевич. — Знаете ли, че чувствам как с всеки изминал ден ставам все по-скучен и по-скучен. Преди около мен винаги се тълпяха хора, смееха се, защото бях забавен. А сега сте само вие… и не се смеете. Разбирате ли, превърнах се в тежък човек. Уважаван, да. Авторитетен, също да. Но вече не съм приятен. А не съм свикнал с това и ме боли.
— Ще свикнете — рече Турнен. — Ако преди това не умрете от страх, ще свикнете. По принцип сте се заели с най-неблагодарната работа, която може да си представи човек. Вие разсъждавате за смисъла на живота на всички хора, а те не обичат това. Хората предпочитат да приемат живота такъв, какъвто е. Животът няма смисъл. Постъпките нямат смисъл. Ако постъпката ви е донесла удоволствие, добре, ако ли не — значи е била безсмислена. Напразно се хабите, Горбовски.