Леонид Андреевич вдигна краката си от пропастта и легна настрани.
— Виж ти, какви обобщения — каза той. — Защо съдите за всички по себе си?
— Защо за всички? Вас това не ви засяга.
— Това не засяга мнозина.
— А, не. Едва ли мнозина. Вие имате някакъв изострен интерес към последствията, Горбовски. Болшинството хора не го притежават и го считат за маловажно. Те дори могат да предвидят последствията, но това не прониква в кръвта им и те действат, изхождайки не от последствията, а от някакви съвсем други съображения.
— Това е вече друга работа — каза Леонид Андреевич. — Тук съм съгласен с вас. Не съм съгласен само с това, че тези други съображения са винаги собственото удоволствие.
— Удоволствието е широко понятие.
— А — прекъсна го Леонид Андреевич, — тогава съм напълно съгласен с вас.
— Най-сетне — каза Турнен язвително. — Тъкмо си мислех какво да правя, ако не се съгласите. Вече се канех да ви попитам направо: защо всъщност седите тук, Горбовски?
— Но нали не ме питате?
— По принцип не, защото и без това зная.
Леонид Андреевич го изгледа с възхищение.
— Наистина ли? — попита той. — А аз си мислех, че успешно съм се законспирирал.
— А защо сте се законспирирали?
— Иначе ще ми се смеят, Тойво. И то не с онзи смях, който съм свикнал да чувам около себе си.
— Ще свикнете — каза Турнен. — Като спасите човечеството два-три пъти, ще свикнете. Чудак сте все пак. На човечеството изобщо не му трябва да бъде спасявано.
Леонид Андреевич обу чехлите си, помисли и каза:
— Имате известно право. На мен ми е необходимо човечеството да бъде в безопасност. Сигурно аз съм най-големият егоист на света. Не мислите ли, Тойво?
— Без съмнение — каза Турнен. — Защото вие искате на цялото човечество да му е добре само за да може на вас да ви е добре.
— Но, Тойво! — кресна Леонид Андреевич и дори леко се удари с юмрук в гърдите. — Нима не виждате, че всички станаха като деца? Нима не ви се иска да издигнете ограда около пропастта, край която играят? Ето тук, например — той посочи с пръст надолу. — Неотдавна, когато седях на края, вие се хванахте за сърцето, беше ви страх, а аз виждам как двайсет милиарда седят с провиснали в пропастта крака, бутат се, шегуват се, хвърлят камъчета и всеки се опитва да хвърли по-голям, а в пропастта има мъгла и не е ясно кого ще събудят там, в мъглата. Все едно им е, просто им е приятно, че напрягат мускулус глутеус2, а аз ги обичам и не мога…
— Всъщност от какво ви е страх? — попита раздразнено Турнен. — Човечеството не е способно да си постави задачи, които не може да разреши.
Леонид Андреевич го погледна с любопитство.
— Наистина ли мислите така? — попита той. — Жалко. Ето оттам — той посочи с пръст надолу — може да изскочи брат по разум и да каже: „Хора, помогнете ни да унищожим гората.“ И ние какво ще му отговорим?
— Ще му отвърнем: „С удоволствие.“ И ще я унищожим. Като стой, та гледай.
— Не — възрази Леонид Андреевич. — Защото едва ще се захванем за работа и ще се окаже, че гората също ни е роднина по разум, но първи братовчед. Брат ни е хуманоид, а първият братовчед не е хуманоид. Е?
— Човек може да си представи всичко — каза Турнен.
— Точно така — каза Горбовски. — Затова аз седя тук. Вие ме питате от какво се боя. Не се страхувам от задачите, които си поставя човечеството, а от задачите, които може да ни постави някой друг. Само се казва, че човек е всемогъщ, защото, видите ли, притежавал разум. Човекът е най-нежното, най-трепетното същество, толкова е лесно да го обидиш, да го разочароваш, да го убиеш морално. Той има не само разум. Той има и така наречената душа. И това, което е добро и лесно за разума, може да се окаже съдбоносно за душата. А аз не желая цялото човечество, с изключение на някои глупаци, да се черви и да го мъчат угризения на съвестта или да страда от своята непълноценност и от съзнание за своята безпомощност, когато пред него бъдат поставени задачи, които то не си е поставяло. Всичкото това аз го преживях във фантазиите си и не го пожелавам никому. И ето сега седя и чакам.
— Много трогателно — каза Турнен. — И абсолютно безсмислено.
— Защото се опитах да ви въздействам емоционално — тъжно каза Леонид Андреевич. — Ще се опитам да ви убедя с логика. Разбирате ли, Тойво, възможността за неразрешими задачи може да се предскаже априори. Както е известно, науката е безразлична към морала. Но само дотогава, докато неин обект не стане разумът. Достатъчно е да си спомним проблемите на евгениката и на разумните машини… Зная, че ще кажете, че това е наш вътрешен проблем. Тогава да вземем същата тази разумна гора. Тя може да бъде обект на спокойно внимателно изучаване, докато е само гора. Но ако воюва с други разумни същества, въпросът от научен се превръща в морален за нас. Ние сме длъжни да решим на чия страна да бъдем, а не сме в състояние да го направим, защото науката не решава морални проблеми, а моралът сам по себе си е лишен от логика, той ни е зададен преди нас и не отговаря на въпроса „Защо така, а не иначе“. Ясно ли се изразявам?