— Слушайте, Горбовски — каза Турнен. — Какво толкова сте се захванали с разумната гора? Вие наистина ли смятате, че тази гора е надарена с разум?
Леонид Андреевич се приближи до края и погледна в пропастта.
— Не — каза той. — Едва ли… Но в нея има нещо нездраво от гледна точка на нашия морал. Тя не ми харесва. Нищо в нея не ми харесва. Не ми харесва как мирише, как изглежда, колко е хлъзгава, колко е непостоянна. Колко е лъжлива и как се преструва… Не, гадна е тази гора, Тойво. Тя ще проговори. Аз зная, че ще проговори.
— Да вървим да ви изследвам — предложи Тойво. — За сбогом.
— Не — каза Леонид Андреевич. — Хайде по-добре да вечеряме. И ще отворим бутилка вино.
— Няма да ни дадат — каза Тойво със съмнение.
— Ще помоля Пол — каза Леонид Андреевич. — Струва ми се, че имам известно влияние над него.
Той се наведе, събра в шепа останалите камъчета и ги хвърли долу. Надалече. В мъглата. В гората, която щеше да проговори.
Тойво, с ръце на гърба, вече нетърпеливо изкачваше стълбата.
Частни предположения
1
Поетът Александър Кудряшов
Валя Петров дойде при мен лично да ми съобщи за това. Свали баретата от главата си, приглади косата си и каза:
— Край, Саня, всичко е решено.
Седна в ниското кресло до масата и протегна дългите си крака. Погледна ме и се усмихна. Аз попитах:
— Кога?
— След десет дни. — Той въртеше между пръстите си баретата, сгъваше я и я изглаждаше. — Все пак назначиха мен. Почти бях загубил надежда.
— Защо — казах аз. — Ти си опитен космонавт.
— Това няма значение.
Извадих от хладилника мед и лимонов сок. Смесихме ги и пихме.
— Стартираме от „Цифей“ — обяви той.
— Къде е това?
— Извънземна станция. Спътник е на Луната.
— Виж ти. Мислех, че Цифей е съзвездие.
— Съзвездието е Цефей — поясни той. — А „цифей“ на китайски означава „старт“. Всъщност това е стартова площадка за фотонни кораби.
Той остави чашата на масата, сложи си такето, стана и протегна ръка.
— Добре — каза той. — Тръгвам.
— А Ружена? Тя знае ли вече?
— Не. Още не знае. Не съм й казал.
Отново седна в креслото. Мълчахме.
— Задълго ли? — попитах аз.
— Не, не много — отвърна той. — Всъщност ние правехме сметка да се върнем след двеста години. Или след двеста и петдесет. Ваши, земни, разбира се. Много високи скорости, почти кръгло „це“3. Добре… Трябва да тръгвам. — Но той не стана.
— Да пийнем вино — предложих аз.
— Хайде.
Чукнахме се и изпихме по чаша златисто „Ява“.
— Знаеш ли — каза той. — Дори не ми се вярва. Ами преди нас стартира Горбовски, а преди него Биков. Аз съм третият. Готвят се още две експедиции. И сигурно ще има още няколко. За нас това са подробности. Експедицията е за десет години, най-много за петнайсет.
— Да, да, разбира се — промърморих аз. — Айнщайновото съкращаване на времето и всичко останало…
Той стана.
— Тръгвам. Ще ме изпратиш ли?
Кимнах. Той оправи такето си и се насочи към вратата. Там се спря.
— Благодаря ти, Саня — каза той.
Не отговорих. Просто не можех да кажа нито дума.
С Петров на „Муромец“ заминаваха още пет човека. Трима познавах: Лари Ларсен, Сергей Завялов и Сабуро Микими. Ларсен беше мой приятел, макар и не толкова близък като Валя. Изпращачите бяха десетина. Когато до старта оставаше около час, всички седнахме в каюткомпанията на „Цифей“. На „Цифей“ нямаше земно притегляне и ние обухме обувки с магнитни подметки. Ружена и Валя се държаха за ръце. Ружена се бе променила доста. Беше отслабнала, очите й бяха станали още по-големи и тя непрекъснато хапеше долната си устна. Беше изключително красива, дори не съм си представял, че една жена може да бъде толкова красива. Валя държеше ръката й и се усмихваше. Стори ми се, че той мислено вече се носеше със страшна скорост сред далечните звезди. Двамата с Ружена мълчаха. Само веднъж тя каза нещо тихичко и той я погали по ръката.