Останалите също мълчаха. Една млада девойка в оранжеви дрехи изпращаше космонавт, когото не познавах, и от време на време хлипаше. Той се изчервяваше и я потупваше по рамото. Изпитвах удивление и недоверие. Неведнъж съм имал възможността да изпращам хора в Пространството. Останалите сигурно също. Но сега всичко бе по-различно. С тези шестимата се прощавахме завинаги. Помислих си, че ще се върнат, когато никой от нас няма да е вече жив — нито аз, нито Ружена, нито момичето в оранжево. Ще ги посрещнат нашите потомци. Може би дори техните собствени потомци. След едно столетие Валя Петров ще се запознае с момиче с фамилия Петрова. „Всъщност познавах един Петров — ще каже Валя. — Той беше началник на Третата звездна експедиция. От деца бяхме приятели. Вие да не сте негова внучка?“ — „Да — ще рече момичето. — Само че не внучка, а пра- пра- пра- пра…“
— Не тъгувай — каза Валя високо.
— Не тъгувам — отвърна Ружена.
— Това е много важно.
— Разбирам.
— Не — каза Петров, — не разбираш, Руженка! Ти изобщо нищо не разбираш. Ето, и Александър не разбира. Седи и си мисли: „Защо им е нужно това?“ Нали, Саня?
Той се смееше. Но не отгатна за какво мислех. Познавах го от дете и много го обичах. Но той беше много различен от мен. Винаги ми се е струвало, че ми се подиграва. Той беше от друга порода хора. Падаше си малко хвалипръцко и позьор. И бе необикновено смел. Малцина се решаваха на шегите, които си позволяваше той, а онези, които се решаваха, или отстъпваха, или загиваха. Но той винаги успяваше. С усмивка се разхождаше над пропастите. Сигурно много се харесваше такъв — весел, небрежен и неуязвим. Другите също го обичаха. И Ружена го обичаше. Той и в двайсет и четвърти век щеше да влезе така — весело усмихвайки се и потупвайки износената си обувка с пръчица, отрязана Бог знае на коя планета.
В каюткомпанията влезе беловлас загорял юноша и каза:
— Време е.
Ние станахме. Девойката в оранжево изхлипа високо. Погледнах към Ружена и Петров. Те се прегърнаха и той зарови нос в косите й.
— Край — каза той. — Прощавай, писанке.
Ружена мълчеше.
— Не тъгувай — добави Валя.
Тя се отдели от него и се опита да си оправи прическата. Косата й не се подчиняваше.
— Върви — помоли тя. — Върви. Не мога повече. Моля те, върви. — Имаше нисък, необичайно равен глас. — Сбогом!
Той я целуна и без да я изпуска от поглед, заотстъпва към изхода. Вървеше, тропайки по пода с магнитните подметки, и не преставаше да я гледа, сякаш се страхуваше да не го застреля в гръб. Лицето му беше бяло, устните му бяха бели, но той се усмихваше. При люка го закриха едрият Лари Ларсен, непознатият космонавт, когото изпращаше момичето в оранжево, още един непознат и накрая Серьожа Завялов.
— Довиждане, Руженка! — извика Петров.
Едва след това си спомних, че каза „довиждане“, и си помислих, че е сбъркал.
Когато те излязоха и люкът хлопна, беловласият юноша натисна някакви копчета в стената. Оказа се, че сферичният таван на каюткомпанията служи и за нещо като стереоекран. Видяхме „Муромец“. Това беше първокласен кораб с правопоточен фотонен анихилационен двигател. Той улавяше и изгаряше в реактора си космическа газ и прах и още някои неща, каквито имаше в Пространството, и можеше да измине неограничени разстояния. Скоростта му също беше неограничена, разбира се, в рамките на светлинната бариера. Беше с огромни размери, около половин километър дълъг. Но на нас ни се струваше като сребърна играчка, увиснала в центъра на екрана, на фона на безбройните звезди.
Гледахме го като омагьосани. После някой се изсекна силно, май беше девойката в оранжево. Екранът се освети. Светлината беше много ярка, като мълния, бяла и лилава. Ослепи ме. А когато разноцветните петна пред очите ми се разсеяха, на екрана бяха останали само звездите.
— Стартираха! — извика беловласият юноша. Според мен той завиждаше.
— Отлетя… — прошепна Ружена.
Приближи се до мен, крачейки тромаво с подкованите обувки, и положи ръка на ръкава ми. Пръстите й трепереха.