— Много ми е тъжно, Саня. Страхувам се.
— Ако ми позволиш, ще бъда до теб — уверих я аз.
Но тя не позволи. Върнахме се в Новосибирск и се разделихме. Аз се заех с поемата. Искаше ми се да напиша голяма поема за хората, които летят сред звездите, и за жената, която остава на прекрасната зелена Земя. Как стои пред отлитащия приятел и казва с нисък, равен глас: „Върви. Не мога повече. Моля те, върви.“ А той се усмихва с побелели устни.
През една ранна утрин половин година след това Ружена ми се обади. Беше бледа и с огромни очи, както тогава на „Цифей“. Но си помислих, че вината е във виолетовия оттенък на видеоекрана.
— Саня — каза Ружена. — Чакам те на летището, стратоплан ЛТ-347. Идвай незабавно.
Нищо не разбрах и попитах какво се е случило. Но тя повтори: „Чакам те“ и затвори.
На най-близкия площад взех хеликоптер и полетях към летището. Утрото бе ясно и прохладно. Това малко ме поуспокои. На аерогарата ме отведоха до голям пътнически стратоплан, готов за полет. Щом се качих, машината излетя. Ударих се в някаква рама. После видях Ружена и седнах до нея. Тя действително беше бледа и хапеше долната си устна.
— Накъде летим? — осведомих се аз.
— Към Северния ракетодрум — отвърна тя. Дълго мълча, но изведнъж каза: — Валентин се е върнал.
— Какво?
Какво бих могъл да кажа? Полетът трая два часа и за два часа не казахме нито дума. Затова пък другите пътници не млъкваха. Всички бяха много възбудени и настроени недоверчиво. Никой не разбираше защо „Муромец“ се е върнал. Разбрах, че снощи се е получила радиограма от Петров: началникът на Трета звездна експедиция съобщаваше, че на „Муромец“ излезли от строя някакви прибори и той е принуден да кацне на Земята, а не на външна станция.
— Петров просто се е изплашил — каза възрастен дебел мъж, който седеше зад нас. — Нищо чудно. Това се случва в Пространството.
Гледах Ружена и забелязах как брадичката й трепна. Но тя не се обърна. Не си струваше. Петров не можеше да се уплаши.
— Така беше с Конго — потвърди някой.
— А паралелният прием? — попита един млад космонавт с белези по лицето и злобни очи.
И всички започнаха да разсъждават за паралелния прием. Оказва се, че и преди и след радиограмата на Петров от „Муромец“ неизвестно защо продължили да идват сигнали, отправени още през първата седмица от полета. Те били много изкривени, но във всеки от тях личало рутинното „ВН“ — „всичко е наред“. Спорът беше в апогея си, когато стратопланът започна да се снижава.
Бяхме закъснели. „Муромец“ вече бе кацнал и ние направихме два кръга над него. Разгледах го добре. Това вече не бе играчка за елха. Насред тундрата под синьото небе стоеше наклонено грамадно съоръжение, разядено от неизвестни сили и покрито със странни вадички. От него се издигаше розова пара.
— Това от страх ли е? — обади се космонавтът с белязаното лице.
Стратопланът се приземи на десет километра от „Муромец“. По-близо не беше възможно — корабът бе заразил местността при кацането си. Излязохме. Горната част на кораба висеше като черна сянка над хоризонта. От земята се вдигаше влажна пара, времето се влачеше адски бавно. Кацнаха още няколко стратоплана. Ние чакахме. Накрая се чу тракане, хеликоптер прелетя ниско над главите ни и кацна на стотина крачки от нас.
После се случи чудо.
От вертолета излязоха трима и бавно тръгнаха към нас. Най-отпред вървеше висок слаб човек с вехт комбинезон. Вървеше и потупваше крака си с пръчка с изумруден цвят. Следваше го нисък мъж с пухкава рижа брада и още един сух и прегърбен. Ние мълчахме. Все още не вярвахме. Тримата се приближиха и тогава Ружена изкрещя:
— Валя!
Човекът с износения комбинезон спря, захвърли пръчката и почти тичешком се устреми към нас. Лицето му бе странно — без устни. Или бе толкова червено, че устните не личаха, или пък бяха прекалено бледи. Но веднага познах Петров. Впрочем, кой освен Петров можеше да долети с „Муромец“? Но този Петров беше доста остарял и без лява ръка — празният ръкав бе пъхнат под колана на комбинезона. И все пак това беше Петров!
Ружена се затича насреща му. Те се прегърнаха. Човекът с рижата брада и прегърбеният също спряха. Това бяха Лари Ларсен и онзи непознат пилот, когото девойката в оранжево изпращаше преди половин година.
Ние ги наобиколихме мълчаливо. Не сваляхме очи от тях. Петров каза тържествено:
— Здравейте, другари! Прощавайте, но мнозина от вас вероятно съм забравил. За последен път се видяхме преди седемнайсет години…