Никой от нас не продума.
— Кой е началникът на ракетодрума? — попита Петров.
— Аз — каза началникът на Северния ракетодрум.
— Загубихме нашите автотоварачи — каза Петров. — Моля ви, разтоварете кораба. Докарали сме много интересни неща.
Началникът на Северния ракетодрум го гледаше с ужас и възхита.
— Само не пипайте шести отсек, става ли? Там има две мумии. Сергей Завялов и Сабуро Микими… Докарахме ги, за да ги погребем на Земята. Возим ги вече пет години. Нали, Лари?
— Да — каза Лари Ларсен. — Сергей Завялов го пазим пет години, а Микими — от четири. Порта остана там. — Лари се усмихна, брадата му се затресе и той заплака.
Петров се обърна към Ружена.
— Да вървим, Руженка. Хайде. Ние се върнахме и докарахме на Земята като подарък далечни светове. Виждаш ли, върнах се…
Тя го погледна така, както никога никоя жена не ме е гледала и няма да ме погледне.
— Да… — каза тя. — Ти се върна…
Тя затвори очи и поклати глава. Те тръгнаха през тълпата прегърнати и ние се отдръпнахме, за да им направим път.
На „Цифей“ тя се прощаваше с него завинаги. А се срещнаха след половин година. Той бе заминал за двеста години. А се бе върнал след седемнайсет. Беше успял да го направи. Той винаги във всичко успяваше. Но как?
Не зная как да обясня това и може ли да бъде обяснено. Аз съм само един поет. Не съм физик.
2
Артистката Ружена Наскова
— Ще вали — каза Валя.
Седяхме на дивана пред балкона и гледахме към ниското небе над матовите покриви на града.
— Дъжд — повтори той. — Много отдавна не съм виждал дъжд. Там нямаше дъждове.
— Защо? — попитах аз.
— Не зная. Нямаше…
Стъмваше се бързо и ние седяхме, без да палим лампите. Прегърнах го през раменете.
— Не бива, Руженка — каза той тихо.
Докоснах празния му ръкав.
— Не говори глупости!
— Но това сигурно е много неприятно.
— Не говори глупости! — повторих аз. — По-добре мълчи.
— Ние и без това непрекъснато мълчим…
Вятърът разлюля пердето и се чу как в стаята изшумоля хартия.
— Колко приятен е вятърът! — каза Валя и затвори очи.
— И вятър ли нямаше там? — попитах аз. Притиснах лице към рамото му.
— И теб те нямаше там.
В града се запалиха светлини, облаците станаха червеникави и паднаха още по-ниско. Веднага рукна дъжд и забарабани по стъклата.
— Да затворя ли балконската врата?
— О, не! Стой си! — каза той и стисна пръстите ми до болка.
— Валка! — викнах аз.
Той пусна ръката ми.
— Извинявай, Руженка, без да искам…
Погледнах го в очите.
— Станал си някак железен — казах аз. — Твърд си като камък. И много силен.
— Така и трябва — усмихна се той. — Станах невъзможно силен. Всички сакати са силни.
— Глупости! Не е заради това…
— Да, права си — съгласи се той. — От претоварването е.
— Недей — помолих аз. — Недей да разказваш. Почакай…
Отново притиснах лице към рамото му. Дъждът продължаваше. Пред балконската врата се образува локвичка и струйка черна вода бавно се процеди в стаята. Погледнах Валя отдолу. Той гледаше черната струйка.
— Недей — прошепнах аз. — Не си спомняй. Постарай се днес да не си спомняш. Днес няма да си спомняш.
— Много ми е мъчно за Сергей — бавно каза той.
— Да. Той беше забележителен…
— Права си — каза Валя.
Спомних си как Сергей само преди година идваше при нас, другите космонавти също, и по цели нощи си крещяха един на друг на ужасна смесица от руски, френски, китайски и английски. Говореха за теорията на гравитацията, за тау-механиката, за някакви специални раздели на математиката. Аз не се опитвах да разбера нещо, а те тогава са обсъждали плановете за този необикновен опит.
Не, нищо не бива да се забравя. Да не се забравя как онзи отвратителен дебелак каза: „Петров просто се е изплашил. Това се случва в Пространството.“ Как Саша Кудряшов идваше и седеше по цели вечери, прегърбен над масата, жалък и страшен. Аз знаех, че той ме обича така, че е страшно да се седи до него, и си мислех, че това е съдба. А Саня веднъж каза: „Но той може просто да загине, Ружена. Просто да загине в най-обикновен полет.“ Той го каза, защото искаше да ме утеши, но аз и досега не мога да му го простя. През цялото време исках да съм сама. Край мен кипеше разнообразен, прекрасен живот, моите роднини учеха, обичаха, строяха, а аз не можех да съм с тях. Престанах да пея, никъде не излизах, с никого не разговарях. Завиждах им. Или може би се надявах, че Валя ще извърши невъзможното. Нима това може да се забрави? И ето, той се завърна.