Валя стана, отиде до балкона и затвори вратата. Аз попитах:
— Искаш ли да пием чай?
— Аха… И още как!
Той отиде и запали лампите.
— Нищо не се е променило — каза той, оглеждайки се. — Сякаш не са минали седемнайсет години.
— Само сто осемдесет и седем дни — поправих го аз. — И седем часа.
— Да, разбира се…
Очите му заблестяха и той заприлича на предишния Валентин Петров. Той беше такъв преди много години в Дао-Рао, където се запознахме по време на подводен лов. Никаква риба нямаше, ние просто стреляхме с електрическите пушки във водораслите, а после дълго седяхме на пясъка и разговаряхме. Той беше весел, стремителен и непрекъснато се шегуваше. Очевидно бе, че много иска да ми се хареса, но ми хареса не веднага. Хареса ми, когато престана да се прави на интересен.
Донесох чайника, сложих масата и налях в любимата му чашка от черен порцелан. Седнах срещу него и го загледах как пие.
— Чаят е чудесен — похвали ме той. — Само ти можеш да правиш такъв чай.
— Аз изобщо не умея да правя чай — отвърнах. — Нищо не разбирам от това.
— Порта правеше прекрасно кафе — каза Валя.
И започна да разказва как Порта варил кафе и те шестимата пили от малките чашки, които Порта носел със себе си на всички експедиции. Кафето било горещо, черно и много вкусно, когато го пиели на малки глътки със сладко от сливи, а Порта се ядосвал, че на кораба пушенето е забранено. Той казвал, че кафето се състои от кафе, сладко и цигара, но никой не му съчувствал, защото от шестимата само той бил пушач. Дежурният го водел в банята и го карал да пали цигара под вентилатора. Порта седял там в мрачна самота и се ядосвал. Но нищо не можел да направи — такива били правилата.
— Той страшно се сърдеше — повтори Валя. — А после, когато започнаха претоварванията…
Замълча и се вторачи в чашата си.
— Е? — попитах аз.
— После вече не се сърдеше — проговори Валя. — Налей ми още.
— Добре — казах аз. — А сега вече разказвай. Още нищо не си ми разказал. Разкажи за претоварванията.
Валя се взря в ръцете ми, докато му сипвах чай.
— Сто години не си ме гощавала с чай.
— Разказвай за претоварванията — настоях аз. — Много големи ли бяха?
— О, страхотни — каза той. — Как да разкажа за тях? Те трябва да се изпитат.
— Много интересна и изчерпателна е информацията ти. Страхотни означава три-четири пъти над допустимото, така ли?
— Аха — потвърди той.
Седеше прегърбен, загледан в покривката.
— Валя! — възкликнах аз.
Той не трепна веднага. Вероятно се вглеждаше в нещо, което аз никога нямаше да видя. През отворената яка на ризата му се виждаше тъмнокафявата му суха гръд с изскочили ключици.
— Ние бяхме юнаци — бавно проговори той. — Ние сме истински космонавти.
— Валя — казах аз, — как успяхте да се върнете толкова бързо?
Той вдигна глава и се усмихна. Очите му отново заблестяха.
— Много силно го исках, Руженка — каза той. — Много те обичам и затова се върнах толкова бързо. И, разбира се, е въпрос на малко физика.
— Точно физиката ме интересува — сърдито казах аз.
— Ти какво мислиш?
Спомних си училищните уроци по физика. След училище повече не се бях занимавала с физика, но добросъвестно се опитах да си спомня наученото.
— Ти казваше, че вашето полетно време е било седемнайсет години?
— Да.
— Но на Земята минаха само шест месеца — нерешително казах аз. — И вие сте летели с околосветлинни скорости. Значи релативистките ефекти са били големи… Но специалната теория на относителността сочи обратен ефект. На Земята е трябвало да мине повече време, отколкото на вашия кораб. И друго… Чакай, според мен специалната теория на относителността тук е неприложима. Вие сте летели с претоварвания, с непрекъснато ускорение. Затова през цялото време сте се намирали в гравитационен полет. Не е ли така?
— Умница си ти — произнесе той нежно. — Брей, че си умна! Веднага схвана същността.
Протегна се през масата, за да ми целуне ръка, и изпусна чашката. Тя се търколи по покривката и остави кафява пътечка. Валя я вдигна и бутна стола.