— По дяволите! — извика той и ритна стола. — Ти схвана същността, Руженка, и е излишно повече да ти обяснявам. Повече няма и да разбереш, жалка жрицо на музите.
Все пак вдигна стола, яхна го и сложи лакът на облегалката.
— Искам само още нещо да ти кажа. Никой от нас не знаеше как се държи времето в движещи се ускорено системи. Имаше само отделни частни случаи. Знаеш как се пише: „По такъв начин при някои частни предположения относно силовото поле…“ и така нататък. А ние вече знаем, доказахме го с опит, че при големи ускорения до околосветлинни скорости времето може да бъде управлявано. Може да се направи така, че звездолетът да се завърне след сто години, а пилотите ще остареят с една година. Нещо от този род ще стане с Биков и Горбовски. Те ще се върнат млади, но Земята ще се е състарила. Те летят с много малко ускорение. А ако се лети така, както ние летяхме, всичко ще е обратното. Остарелият пилот се завръща при своята още млада съпруга. Разбираш ли?
— Да! — отвърнах.
— Велик ли съм?
— Велик си! — казах аз.
Той отново стана Валя Петров. Смееше се радостно, весело и много се гордееше със себе си.
— Нали съм глава на семейството?
— Разбира се! — смирено се съгласих аз.
— А ти знаеш ли колко велико е всичко това?
Има си хас! Разбирах. Той никога вече нямаше да ме напусне за дълго. Щеше да се завръща остарял и окаменял от претоварванията, но ще се завръща бързо. Безброй светове ще ни разделят, но никога вече няма да ни разделят годините.
— Утре ще дойдат гости — изведнъж си спомни Валя и се протегна. Беше много странно и непривично да се протяга с една ръка. — И трябва да летя за Съвета по космогация и да подготвя доклад.
— Много материали ли докарахте? — попитах аз.
— Много. Направихме филм „Планетата Ружена, на която никога не вали“.
— Там наистина ли не вали? — попитах аз.
Беше ми много приятно. Той отвърна:
— Веднъж видяхме облаче. По този повод Порта направи кафе. Но иначе Ружена е много богата планета. Слънцето там не е като нашето, а е бяла звезда. В сравнение с него нашето е просто медна тава.
Той скочи, излезе тичешком от стаята и се върна с изумрудена пръчка.
— Гледай — каза той. — Зелена дървесина. Белтъчна растителност. Но Порта намери там и небелтъчен живот.
Подпрях пръчката на масата.
— А какво се случи с Порта? — прошепнах аз.
Валя не отговори и си спомних, че той никога не отговаря на такива въпроси.
— Донесохме деветнайсет култури различни микроби — каза той. — Трийсет хербария, едно такова зелено дърво и цяла батарея буркани със спиртосани организми. И страхотна колекция минерали! Мога да ти назова двайсет души, които ще се оближат лакомо, като видят всичко това. Например Константин Робертович Ченчик.
Ченчик беше председател на Комитета по извънземни ресурси.
— Ще летиш ли отново дотам? — попитах аз.
Постарах се да го кажа съвсем небрежно, просто между другото, но той разбра и се засмя.
— Разбира се, че не. Ще отидат други. Там ще бъде построена база. Ружена е отлично място за база. Оттам ще стартираме за още по-далеч — към системата ВК 902, а после още по-нататък — към червения гигант ВК 1335. Той е много далече.
Валя изведнъж си спомни нещо и сбърчи чело.
— Руженка, знаеш ли каква е онази блестяща кула на ракетодрума?
Не знаех за каква кула говори.
— Сигурно са я построили в рамките на тези шест месеца — каза Валя.
Той се засмя.
— Знаеш ли кога разбрах, че опитът е успешен? Когато те видях. Щото иначе ние се зверихме към тази кула и Лари се кълнеше, че сме вече в двайсет и четвърти век. Сега си припомням и началника на ракетодрума, но при пристигането не го познах. Просто за седемнайсет години съм го забравил как изглежда и ми се стори, че е нов.
— А мен веднага ли ме позна? — попитах аз.
— Има си хас!
— През цялото време си мислех, че сънувам — казах аз. — И сега така си мисля. Че ти си просто мираж и…
— Твърд като камък — добави той.
Засмях се, после малко поплаках и му разказах как той година след година е летял през черната пропаст, пълна със студени звезди. Отпред звезди, отзад звезди и нищо повече.
Валя поклати глава.
— Всичко това е така, само дето звезди няма — нито отпред, нито отзад.