— Чувал съм за това — каза той. — Но е само теория. И… — Той махна неопределено с ръка.
Но не, това не бе само теория. Преди три години изпитвах „Муромец“ в зона АСП. Четирийсет дни изкарах в амортизатора, пилотирайки звездолета с ускорение, четири пъти по-голямо от ускорението на силата на тежестта на Земята. Когато се завърнах, се оказа, че бордовият хронометър е избързал с четиринайсет секунди. Бях останал в Пространството четиринайсет секунди повече, отколкото отчетоха земните часовници.
Разказах това на Горбовски в навечерието на старта на Втората звездна. Горбовски вдигна пръст и изпя:
Днес в космоса лети ракета дванайсет пъти по-бързо от светлината. Ще долети до целта в шест сутринта — вчера.
Сега отново разказах за своя експеримент и излъгах, че съм спечелил минута и половина.
— О! — каза Порта. — Това е добре.
— Но ще изпитаме страхотни претоварвания — предупредих аз.
Това обезателно трябваше да бъде подчертано, въпреки че в състава на експедицията бях подбрал само опитни космонавти, с безупречно здраве и добре понасящи удвоена и дори утроена тежест.
— Какви? — попита Ларсен.
— Седемкратни…
— О! — каза Ларсен. — Това е лошо. Значи ще тежа половин тон — каза той и се разсмя така, че останалите трепнаха.
— А Съветът знае ли? — осведоми се Сабуро. Притежаваше изострено чувство за отговорност.
— Те не вярват, че ще се получи — отвърна Сергей. — Но разрешиха… Разбира се, ако вие сте съгласни…
Веднага започна спор и аз отидох в каютата. Естествено, че не се уплашиха от претоварванията, макар че прекрасно разбираха какво ги очаква. Всички се съгласиха, с изключение на Артур, който ужасно искаше да бъде убеден. След половин час всички дойдоха при мен.
— Трябва да действаме, капитане — каза Лари.
— Ще си свършим работата и ще се върнем вкъщи — рече Артур. — Вкъщи! Не просто на Земята, а у дома.
— И какъв експеримент, а! — възкликна Микими.
— Ами седемкратните претоварвания? — Порта размърда пръсти.
— Да, седемкратни ще са — потвърдих аз. — Или осемкратни… Или десет…
— Ще е тежко — спокойно заключи Порта.
Щеше да бъде толкова тежко, че понякога щеше да ни се струва, че няма да издържим. През първите месеци бавно увеличавах ускорението. Микими и Завялов съставиха програма за кибернетично управление и ускорението автоматично се увеличаваше с един процент на денонощие. Надявах се, че поне малко ще свикнем. Това се оказа невъзможно. Костите ни трещяха, мускулите не успяваха да поддържат тежестта на ръцете. Принудихме се да се откажем от твърда храна и се хранехме с бульони и сокове. След сто дни тежестта ни се увеличи три пъти, след сто и четирийсет — четири пъти. Лежахме неподвижно в еластични хамаци и мълчахме, защото беше много трудно да движим езиците и челюстите си. След сто и шейсет дни претоварването стана пет пъти по-голямо от силата на притеглянето на Земята. Само Сабуро Микими бе в състояние да измине разстоянието от рубката до каюткомпанията, без да изгуби съзнание. Не помагаха амортизаторите, не помагаше и анабиозата. Опитът да приложим анабиозен сън в условията на такива претоварвания не доведе до успех. Порта се измъчваше най-много от всички, но когато го сложихме в „саркофага“, не можа да заспи. Той се мъчеше, а ние се мъчехме, като го гледахме.
Аз тежах три и половина центнера4, а Лари — четиристотин кила. Представляваше страшна гледка. Всички бяхме страховита гледки. Лицата ни бяха отекли, нямахме сили да повдигнем клепачи, гръбнаците ни трещяха при най-малкото движение. Лежахме пред „саркофага“ и наблюдавахме Порта.
— Стига, Валя — простена Серьожа.
Изпълзяхме до рубката. Там стоеше — стоеше! — Сабуро. Челюстта му беше увиснала, от устните му течеше слюнка.
— Стига, Сабуро — казах аз с чужд глас.
Серьожа се опита да стане, усмихна се и отново положи буза на пода.
— Стига толкова — изхриптя той. — На Порта му е лошо. Може да умре. Изключи реактора, Сабуро.
— До трикратно — заповядах аз.
Сабуро, едва движейки пръстите си, драскаше с нокти по пулта. И изведнъж ни стана по-леко. Упоително леко!
— Трикратно ускорение — съобщи Сабуро и седна до нас на мекия под.
Полежахме, за да свикнем, после станахме и отидохме в каюткомпанията. Беше ни много по-леко. Но скоро се спогледахме и отново застанахме на четири крака. Тежахме по двеста, двеста и петдесет килограма. Беше сто шейсет и седмият ден от полета. „Муромец“, поглъщайки разсеяна материя, се носеше с двеста и двайсет хиляди километра в секунда.