Беше тежък, жесток, но сполучлив опит. Донесохме на хората от нашето време чужди светове. Може би дори цялата Вселена, както си мечтаехме по време на полета. Беше забележително да подарим ключовете от Пространството и Времето на близките и роднините си, на хората от нашето време, а не на далечните си потомци и пред собствените си паметници. Разбира се, ние бяхме само изпълнители. Благодаря на хората, създали теорията на притеглянето. Благодаря на хората, създали правопоточната ракета. Благодаря на хората, създали нашия прекрасен свят и нас самите такива, каквито сме.
Биков и Горбовски… Те ще се върнат, когато нас вече няма да ни има, но мисля, че няма да ни се разсърдят.
Забравеният експеримент
1
„Тестудо“ спря пред спуснатата бариера, над която бавно мигаше червена лампа. Отстрани се издигаха ажурните решетки на металната ограда.
— Биостанцията — тихо каза Беркут. — Хайде да излезем.
Полесов спря двигателя. Щом излязоха, лампата над бариерата угасна и изведнъж зарева сирена. Иван Иванович пое дъх с пълни гърди и каза, разстъпквайки се:
— Сега някой ще дотича и ще почне да ни убеждава да не рискуваме живота и здравето си. Защо спряхме тук?
На трийсетина метра вдясно от шосето в топлия сумрак белееха стените на стари постройки. През буренаците водеше тясна пътечка. Един прозорец светна, изтропа черчеве и нечий сипкав глас попита:
— Докара ли новокаин? — И без да дочака отговор, добави свадливо: — Сто пъти съм ти казвал да спираш по-далече и да не будиш хората!
Отново изтрака черчеве и стана тихо.
— Хм! — каза Иван Иванович. — Ти докара ли новокаин, Беркуте?
До къщата изникна тъмен силует и предишният глас извика:
— Валентине!
— Очевидно този ни бърка с някого — каза Иван Иванович. — Е, какво, ще почиваме ли? Дали да не продължим нататък?
— Не — каза Полесов.
— И защо не?
Край пътечката зашумяха бурените, между стволовете на дърветата се мярна огънче от цигара, което описваше сложни криви, разсипвайки дълги струйки гаснещи искрици.
— Първо ще разузнаем — каза Полесов.
Човекът с цигарата най-сетне излезе от бурените на шосето и каза:
— Проклета коприва! Ти донесе ли новокаин, Валентине? Кой е с теб?
— Вижте… — снизходително започна Иван Иванович.
— По дяволите! Ти не си Валентин! — учуди се човекът с цигарата. — А къде е Валентин?
— Нямам представа — каза Иван Иванович. — Ние сме от ИНКМ.
— От… аха — каза непознатият. — Много ми е приятно. Извинете ме — той срамежливо загърна престилката си, — малко съм неглиже. Аз съм Круглис, началникът на биостанцията… — представи се той. — Мислех, че е пристигнал Валентин. Значи вие сте геолози?
— Не, не сме — меко възрази Беркут. — Ние сме от Института за некласическа механика. Физици сме.
— Физици ли? — Биологът хвърли фаса. — Позволете… Физици ли? В епицентъра ли отивате?
— Точно така — потвърди Беркут. — С ваше разрешение ще отидем в епицентъра. Нима не ви предупредиха?
Биологът погледна към исполинския черен „Тестудо“. После заобиколи Беркут, отиде до машината и удари с длан по бронята.
— По дяволите! — каза той с възхищение и завист. — Танк с висша защита, нали? Да, върви ви на вас, физиците. А аз втора година се бъхтя и не мога да получа разрешение за дълбоко разузнаване. А то ми е крайно необходимо. Аз там бих… Чуйте, другари — произнесе той унило, — вземете ме с вас. Нищо не ви струва, в края на краищата.
— Не — веднага му отвърна Полесов.
— Нямаме право — меко каза Беркут. — Съжаляваме…
— Разбирам — промърмори биологът и въздъхна. — Да, предупредиха ме, но не ви очаквах толкова скоро.
— До Лантанида дойдохме по въздух — обясни Беркут.
Настъпи дълбока сънлива тишина, от която веднага стана по-тъмно. После недалеч някой викна няколко пъти странно и тъжно. В гората падна тежка шишарка, плъзна се по гъстите клони и шумно се удари в земята.